Определение № 4133 от 13.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3722/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото К. Г. П. срещу определение № 1752/06.07.2022 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1774/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 485/05.05.2022 г. по гр. дело № 273/2022 г. на Благоевградския окръжен съд (БОС), с което е прекратено производството по същото дело, на основание чл. 130 от ГПК, поради недопустимост на предявения от жалбоподателката иск. За да потвърди прекратителното първоинстанционно определение, въззивният съд е приел, че за жалбоподателката-ищца не е налице правен интерес от предявения от нея установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК, тъй като в исковата си молба тя е изложила изрични твърдения, съвпадащи с твърденията във възражението на ответника-длъжник срещу заповедта за изпълнение, че вече е получила плащане от него в размер 56 085 лв., какъвто е размерът на претенцията ѝ в заповедното и в исковото производство. За този свой решаващ извод въззивният съд се е позовал на разясненията, дадени по т. 10в от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка апелативният съд е изтъкнал и че при прекратяване на производството по иска по чл. 422 от ГПК съдът не дължи произнасяне по разноските за заповедното производство, като е разяснил, че отговорността за тях следва да се реализира в заповедното производство, респ. – в производството по частната жалба по чл. 413, ал. 1 от ГПК. Наред с това САС е приел, че възражението на ответника-длъжник е такова по чл. 414, ал. 1 от ГПК, а не по чл. 414а от ГПК както е приел БОС. Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на апелативния съд. В жалбата се навеждат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на процесуалния закон. В изложението към жалбата, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, са формулирани следните въпроси: 1) „Допустимо ли е въззивният съд да тълкува т. 10в от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, приемайки, че интересът на ищцата е отпаднал, тъй като е получила част от вземането си по издаден изпълнителен лист от РС Разлог, с изключение на разноските. По издадения изпълнителен лист са присъдени разноски, които длъжникът не е платил.“; 2) „Ако съдът приеме, че така направеното тълкуване от Въззивния съд на преценката на Окръжен съд Благоевград, както и на подаденото възражение от длъжника в заповедното производство, което противоречиво се приема дали е по чл. 414 ГПК или 414а ГПК, то следва ли, че ищцата заявител няма правен интерес от предявяване на иск по чл. 422 от ГПК?“; 3) „Може ли да се приеме, че с направено плащане от длъжник след издаване на изпълнителен лист въз основа на запис на заповед, и преди да му бъде връчена покана за доброволно изпълнение, се счита, че длъжника е изпълнил задължението си изцяло и доброволно, предвид наличието на образувано спрямо него изпълнително дело?“; 4) „Подаването на възражение след образуването на изпълнително дело, преди връчването на покана за доброволно изпълнение, препятства ли правото на ищеца да претендира и сторени по заповедното и изпълнително производство разноски?“; 5) „Какво е значението на подаденото възражение от длъжник по заповедно производство, когато първостепенния съд не отстрани евентуални нередовности, и укаже на ищеца да предяви иск по чл. 422 ГПК?“; и 6) „При постановяване на определение на Окръжен съд Благоевград, с което е прекратено гр. дело № 273/22 г., има ли правомощия да ревизира преценката на Районен съд – Разлог по дадени указания по чл. 422 ГПК?“. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Последните четири въпроса в изложението на жалбоподателката не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – такива от обуславящо значение за допускане на касационното обжалване, тъй като нямат никакво отношение към решаващия правен извод на въззивния съд, че след като в исковата си молба жалбоподателката изрично твърди, че е получила плащане от ответника-длъжник на процесната сума, то за нея не е налице правен интерес от воденето на установителния иск по чл. 422 от ГПК. Първите два въпроса в изложението имат връзка с този решаващ извод на въззивната инстанция, но изискват отговор, дали в конкретния случай ищцата има правен интерес от воденето на иска, т.е. съставляват формулирани във въпросителна форма касационни оплаквания, а не правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, въззивният съд не е тълкувал т. 10в от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, както се сочи в първия въпрос, а се е позовал на задължителните разяснения в мотивите към нея, които са актуални и понастоящем, и решаващият му извод е изцяло в съответствие с тях. Там изрично е разяснено, че предмет на установителния иск по реда на чл. 422 от ГПК е паричното вземане по заповедта за изпълнение, но не и разноските, посочени в нея. Изрично е разяснено и че ако кредиторът е получил изпълнение на вземането си, но не и на разноските по заповедта за изпълнение в периода след подаване на заявлението и при депозирано възражение от длъжника, интересът от предявяване на иск за съществуване на вземането е отпаднал. Решаващият извод на въззивния съд е изцяло съобразен с тези разяснения, имащи задължителен характер, поради което жалбоподателката неоснователно се позовава и на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като нито сочи конкретни актове на ВКС, в противоречие с които САС да е разрешил формулираните от нейна страна въпроси, нито пък излага конкретни съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение