Определение № 2190 от 19.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2567/2025 г.

Производството е по реда чл. 274, ал. 2 от ГПК, вр. чл. 248, ал 3 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат С. Л. М. срещу определение № 2561 от 11.10.2024г. по в.гр.д. № 3316/2022г. на Апелативен съд – София. С определението е допълнено постановеното по делото въззивно решение № 552 от 09.05.2024г., като на адвоката е присъдено възнаграждение от 100 лева за осъщественото по реда на чл. 38 от ЗА процесуално представителство на въззивника М. А. Т.. Оплакванията са, че възнаграждение от 100 лева за изготвяне на въззивна жалба и за участие в първото открито съдебно заседание пред въззивния съд е пренебрежително ниско. Делото е било с очевидна фактическа и правна сложност. Възнаграждението не съответства нито на реално положения труд и посветено време, нито на изхода на спора. Дори да не прилага Наредба № 1 от 09.07.2004г., съдът дължи да определи критериите относно присъжданото възнаграждение. Жалбоподателят иска да бъде присъдено възнаграждение, аналогично на тези, присъждани по други дела. От насрещната страна „Банка ДСК“ АД не е даден отговор на жалбата. Частната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по съответно приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК. По същество на жалбата настоящият съдебен състав приема следното: С решение № 262648 от 04.08.2022г. по гр.д. № 5776/2019г. на Софийски градски съд М. А. Т. е бил осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД суми, произтичащи от Договор за ипотечен кредит от 30.09.2008г. - 171 700. 73 лева главница, със законната лихва за забава от 25.04.2019г. до окончателното плащане, 151 793. 20 лева договорна лихва, начислена за периода от 30.11.2010г. до 24.04.2019г., включително, 49.04 лева лихва за забава от 02.10.2010г. до 24.04.2010г., включително, както и 1 787. 86 лева заемни такси. Решението е било обжалвано от кредитополучателя пред Апелативен съд - София, като въззивната жалба (от 05.09.2022г.) е била изготвена и внесена в съда от адвокат С. Л. М.. Осъществяваното процесуално представителство е било по реда на чл. 38 от ЗА (поради липса на достатъчно доходи и материално затруднение на доверителя), при което още с въззивната жалба адвокатът е поискал присъждане на възнаграждение за сметка на банката. Във връзка с подадената жалба от адвокат М. е била изготвена молба за освобождаване на М. А. Т. от внасяне на държавна такса, с представени допълнителни доказателства. Тя се е явила и в първото от проведените четири открити съдебни заседания пред въззивния съд (на 10.04.2023г.). С молба от 09.08.2023г. М. А. Т. е заявил, че оттегля пълномощията си от адвоката, при което други процесуални действия от нея не са били извършвани. На 19.02.2024г. делото е било обявено за решаване. С решение № 552 от 09.05.2024г. по в.гр.д. № 3316/2022г. на Апелативен съд – София решението на Софийски градски съд е било частично отменено – предявените от банката искове са били отхвърлени за сумите от 1 830. 69 лева главница, 108 156. 24 лева договорна лихва за периода от 30.11.2010г. до 24.04.2016г., както и за 1 370. 24 лева заемни такси. Не е било присъдено възнаграждение за осъщественото от адвокат М. процесуално представителство. С молба вх. № 17209 от 25.06.2024г., уточнена с молба от 08.08.2024г., адвокатът е поискал допълване на решението по отношение на разноските. С определение № 2561 от 11.10.2024г. съставът на Апелативен съд – София е допълнил решението си, като е присъдил на адвокат С. Л. М. сумата от 100 лева възнаграждение. При тези установени обстоятелства частната жалба на адвокат М. срещу определеното й от въззивния съд възнаграждение по чл. 38 от ЗА за осъщественото процесуално представителство на М. А. Т. е основателна. Съгласно трайноустановената практика на ВКС по приложението на чл. 38 от ЗА (в редакцията към датата на приключване на устните състезания пред Апелативен съд – София на 19.02.2024г.), при определянето на платимото по този ред възнаграждение са относими и се преценяват правната и фактическа сложност на делото, видът и количеството на извършената от адвоката дейност, както и обективно защитаваният материален интерес. В пълния си определен размер възнаграждението трябва да е справедливо и обосновано (чл. 36 от ЗА). Присъденото възнаграждение от 100 лева на адвокат М. не отговоря на изискванията на чл. 38 от ЗА. То не съобразява конкретните извършени от адвоката действия и естеството на спора. Делото във въззивната си фаза е било с немалка правна и фактическа сложност, адвокатът е бил ангажиран около година, като е била изготвена въззивна жалба, молба по чл. 83, ал. 2 от ГПК и е имало явяване в открито съдебно заседание. Възнаграждението не съобразява и защитавания интерес, съответно изхода на спора пред Апелативен съд – София. Първоинстанционното решение е отменено за суми в общ размер от 111 357. 17 лева. Справедливо и обосновано се явява възнаграждение от 1 500 лева (с равностойност 766. 94 евро), съобразяващо съвкупно посочените обстоятелства. Оплакванията на адвокат М. за нисък размер на определеното й от въззивния съд възнаграждение са основателни, макар да е неоснователно позоваването на Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г.). Действително разпоредбата на чл. 38 от ЗА препраща към този нормативен акт (в приложимата към настоящото дело редакция), но наредбата, в частта на предвидените минимални възнаграждения, е несъответстваща на правото на Европейския съюз, поради което е неприложима, включително в случаите на чл. 38 от ЗА. Възприетото тълкуване относно правните последици на Наредба № 1 от 09.07.2004г. е при съобразяване на решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и 428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и по дело С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71). Воден от горното съдът