Определение № 2209 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1997/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. ЗД „Бул инс“ АД чрез адв. М. Г. обжалва определение № 1491/06.06.2023 г. по гр.д. 475/22 г., САС, ГК, 14 състав, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските. Общият размер на направените от дружеството разноски били в размер на 1 920 лв. С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, съразмерно на отхвърлената част от иска, дължими били разноски от 1 056 лв. Счита, че изводът на съда, че липсват доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение бил необоснован. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, в който се съдържала разписка за полученото възнаграждение от адвоката,следвало да се приеме, че реално са направени разноските. Сочи, че в този смисъл е трайната практика на ВКС. Моли да се отмени определението и да му се присъдят разноските. Ответникът по частната жалба П. К. не е подала отговор. Съобщение е връчено на упълномощения от нея адвокат на 09.11.2023 г. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е допустима. Съобщение с препис от определението е връчен на частния жалбоподател на 15.06.2023 г. Частната жалба е постъпила на 16.06.2023 г., подадена по пощата. Следователно е подадена в предвидения в чл. 275, ал.1 от ГПК, срок. За да остави без уважение искането на ЗД „Бул инс“ АД за изменение на решението в частта относно дължимите разноски, направени пред въззивния съд, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, съдът е приел, че липсват доказателства за извършено плащане заедно с начислен ДДС на посоченото в договора за правна защита и съдействие възнаграждение за процесуално представителство по делото пред въззивния съд. Нямало доказателства за действително извършен разход и съдът следвало да приеме, че се дължи като размер юрисконсултско възнаграждение, тъй като страната била юридическо лице и било осъществено представителство. Това е обусловило извод за неоснователност на молбата. Съдът констатира, че с решението по делото, въззивният съд е осъдил П. Ц. да заплати на ЗД „Бул инс“ АД сумата от 120,60 лв, разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. В мотивите на решението е посочено, че ищцата дължи разноски на ответника. Видно от представения списък с разноски съгласно чл. 80 от ГПК пред въззивния съд, от въззиваемия ЗД „Бул инс“ АД, е посочен разход от 1 920 лв, заплатено адвокатско възнаграждение. Искането за изменение на решението, подадено от застрахователя, е от 18.04.2022 г. Решението е постановено на 30.03.2023 г. Следователно е в предвидения в чл. 248, ал.1 от ГПК 1 месечен срок, с оглед предвидения срок за обжалване на въззивното решение. Застрахователят, като въззиваема страна, представила списък и отправила искане в срок, е легитимиран да иска изменение на решението в частта за разноските. Налице са предпоставките за допустимост на искането за изменение на решението в частта за разноските. Видно от представеното пълномощно по делото, страната е представлявана от адвокат М. Г.. Видно от представения договор за правна защита и съдействие пред въззивния съд, сключен между ЗД „Булинс“ АД и адв. М Г., е уговорено заплащане на възнаграждение по делото от 1920 лв, с вкл. в него ДДС. Представени са доказателства, че адв. Г. е регистриран по ДДС. Видно от удостовереното в договора за правна защита и съдействие, адвокат Г. е получил уговореното възнаграждение. Договорът има значение на разписка, удостоверява направения от страната разход. Следователно са спазени изискванията за доказване на разноските, така както е тълкувана разпоредбата на чл. 78 от ГПК в т. 1 от Тълкувателно решение 6/06.11.2013 г. по тълк.д. 6/12 г. на ОСГТК на ВКС. Не почива на установения факт по делото за извършено плащане изводът на съда за недължимост на разноските на въззиваемата страна. Обстоятелството, че адв. Г. е регистриран по ДДС, не променя начина на доказване на извършването на плащане на адвокатското възнаграждение. Уговореното възнаграждение е удостоверено като получено в брой от адв. Г. с разписката, инкорпорирана в представения договор за правна защита и съдействие. Полученото от адв. Г. възнаграждение е в размер на 1920 лв. Няма пречка сумата да е получена в брой, доколкото не е налице ограничение за изплащането в брой съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. Следователно е налице удостоверяване на получената от адв Г. сума, представлява заплатено адвокатско възнаграждение и действително разноските са посочени. С оглед изхода на спора, съобразно отхвърлената част от иска, на застрахователя се дължат съразмерно направените разноски в размер на 1056 лв. Изводите относно присъждане на юрисконсултско възнаграждение са изцяло неправилни. Начинът на представителство на юридическото лице се определя от страната в процеса. След като страната е представлявана от адвокат, то разноски се дължат за адвокат. Изцяло в противоречие на закона е изводът, че се дължи на юридическото лице възнаграждение за юрисконсулт, при установеното в процеса за липса на представителство на лицето от юрисконсулт. Доколкото с решението са присъдени разноски в размер на 120,60 лв следва да се присъдят още 935,40 лв до общо дължимата сума от 1 056 лв. Така мотивиран ВКС