Определение № 5187 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3828/2026 г.

Производството е по чл. 307, ал. 1 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 19956 от 28.05.2026 г. (с дата на изпращане по куриер – 27.05.2026 г.), подадена от С. Р. Л. и А. О. Л., за отмяна на влязло в сила решение № 136 от 27.02.2026 г. по гр. д. № 1142/2025 г. на ВКС, I г. о., с което след отмяна на въззивното решение по в. гр. д. № 386/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив е уважен предявеният от Община Пловдив отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че молителите не са собственици на апартамент № 9/104, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с идентификатор ***** по кадастралната карта на града. В подадената молба за отмяна молителите се позовават на отменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Излагат съображения, че решението на гражданския съд, чиято отмяна се иска, противоречи на постановените преди него и влезли в сила решение № 8939 от 07.07.2020 г. по адм. д. № 10094/2019 г. на ВАС, IV отделение, и оставеното в сила с него решение № 1490 от 08.07.2019 г. по адм. д. № 219/2019 г. на Административен съд – Пловдив. Твърдят, че всяко от посочените решения е постановено по възникнал спор относно действието и последиците на договор № 11-ДГ-1297 от 23.12.2011 г. за покупко-продажба на общински недвижим имот. Наред с това молителите излагат доводи за неправилност на атакуваното решение, като поддържат, че то е постановено в нарушение на диспозитивното начало по чл. 6 ГПК и на други основни принципи на гражданския процес, в противоречие с материалния закон (чл. 87 ЗЗД) и е необосновано поради неправилно установяване на релевантните за спора факти. В срока по чл. 306, ал. 3 ГПК е постъпил отговор от Община Пловдив, в който са изложени съображения за недопустимост и неоснователност на молбата за отмяна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., при проверката на допустимостта на молбата за отмяна, намира следното: Молбата за отмяна е процесуално недопустима по следните съображения. Отмяната по реда на гл. ХХІV (чл. 303 – 309) ГПК съставлява самостоятелно извънинстанционно производство, което е средство за защита срещу влезли в сила съдебни решения, които не съответстват на действителното правно положение, като несъответствието се дължи на изрично и изчерпателно посочените в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 от ГПК причини – основания за отмяна. Допустимостта на това производство, съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 7/2014 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е предпоставено от релевиране от молителя на конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от предвидените в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК основания, с които процесуалният закон свързва този правен резултат, направено в предвидения в чл. 305 ГПК преклузивен тримесечен срок. При липса на ясно и мотивирано изложение на обстоятелствата, при наличието на които се осъществява някое от предвиденото в закона основание за отмяна, молбата за отмяна се явява недопустима и не ангажира компетентността на съда, като ВКС се произнася с определение, с което я оставя без разглеждане. В молбата, като правно основание за отмяната на влязлото в сила съдебно решение по спор за собственост, се сочи това по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, за което са изложени твърдения за противоречието му с влязло в сила решение, постановено от административен съд (последното като оставено в сила с решението на ВАС). В практиката на ВКС, формирана при действащия ГПК от 2007 г. (особено тази след постановяването на ТР № 7/2014 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС), безпротиворечиво се приема, че отмяната на влязло в сила съдебно решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е процесуално допустима само когато се твърди, че съдебното решение е в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение между същите страни, за същото искане и на същото основание, като и двете съдебни решения следва да формират сила на пресъдено нещо по материалноправни въпроси, включени в предмета на двете дела, но разрешени различно (в този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т. 5 от ТР № 7/2014 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС на ОСГТК на ВКС). Недопустимо е да се иска отмяна на влязло в сила съдебно решение поради твърдяно противоречие на същото със съдебен акт на административен съд, каквото е решението на Административен съд – Пловдив, оставено в сила с решението на ВАС и с което оспорваният по производството административен акт (заповед № РД-09-648 от 02.08.2018 г. за изземване на общинско жилище) е отменен като незаконосъобразен. Решението на административния съд няма за предмет материално субективно право, по отношение на което се формира сила на пресъдено нещо, и с него не се разрешава материалноправен спор относно съществуването на такова право, чрез правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо в аспектите на нейното проявление - правопотвърждаващо или правоотричащо действие към момента на приключване на устните състезания. Недопустимостта на това искане ясно следва както по аргумент от разпоредбата на чл. 302 ГПК, така и от разпоредбата на чл. 307, ал. 4 ГПК, съгласно която ВКС не е обвързан от искането на молителя да отмени атакуваното от него съдебно решение, а отменя неправилното такова, с което е разрешен спорът относно материалното право. ВКС не разполага с компетентност да отменя решения, постановени от административните съдилища или ВАС, предвид правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища. Молбата не може да бъде подведена и под някоя от останалите хипотези за отмяна, изчерпателно посочени в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК. Молителите не разграничават и сместват самостоятелното извънинстанционно производство за отмяна на влезли в сила съдебни решения по реда на глава ХХІV (чл. 303 - 309) ГПК с инстанционното производство по касационно обжалване на въззивните решения по реда на глава ХХІІ (чл. 280 - 295) ГПК. В молбата преимуществено са релевирани оплаквания и доводи за допуснати от съда нарушения на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и за необоснованост на влязлото в сила съдебно решение, които могат да съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за отмяна по чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК, поради което молбата също е недопустима (в този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 10 от ТР № 7/2014 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС). Поради горните съображения, тъй като изложените в молбата за отмяна твърдения изначално не покриват фактическия състав на поддържаното основание за отмяна – чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, същата се явява процесуално недопустима. Ето защо, молбата за отмяна следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – прекратено. При този резултат на ответника по молбата за отмяна, на основание чл. 78, ал. 4 и 8 ГПК, следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството по чл. 303 ГПК в размер на 100 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.