Определение № 59 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3315/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№20202812/31.08.2020г., подадена от А. О. Ж. и А. А. Ж., двамата от [населено място], чрез процесуалните им представители адв.В. И. Р. от АК-С. и Т. Л. Д. от АК-С., срещу решение №20272, постановено на 28.07.2020г. от Смолянския окръжен съд по в.гр.д.№172/2020г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на А. О. Ж. и А. А. Ж., че Е. С. В. е собственик на основание постановление за възлагане на недвижимо имущество от 07.09.2017г. на ЧСИ Т. В. с рег.№..., с район на действие ОС-С., по изп.д.№117/2016г., влязло в сила на 10.11.2017г., на: 1/3 ид.част от тавански етаж – подпокривно пространство, с обща застроена площ от 145.80 кв.м., представляващ обща част на сграда с идентификатор ............, построена в ПИ с идентификатор ............ по КККР на [населено място], одобрена със заповед №300-3-26/28.04.2004г. на ИД на АГКК, понастоящем преустроен в три помещения – тип студия, от които в дял на Е. С. В. е получено студио 2 със застроена площ от 35.30 кв.м., ведно с 1/3 идеална част от общите части на етажа в размер на 21.40 кв.м., находящо се на етаж 4, преусторен таван в жилищна сграда – западна секция с идентификатор .......... и на 1/3 ид.част от избения етаж, нанесен в КККР на [населено място] като обект с идентификатор .........., представляващ обща част на сграда с идентификатор.........., построена в ПИ с идентификатор ........... по КККР на [населено място], които части са прилежащи към собствения на ищцата самостоятелен обект в сграда с идентификатор ............ със застроена площ 111.12 кв.м., с предназначение: жилище, апартамент, представляващ съгласно удостоверение по чл.2020 ЗУТ №58/20.01.2009г., издадено от [община] трети жилищен етаж, състоящ се от три стаи, хол, кухня и сервизни помещения, попадащи в масивна жилищна сграда с идентификатор ..........., построена в ПИ с идентификатор............... по КК на [населено място], с площ от 1342 кв.м., с адм.адрес: [улица], с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), идентичен с имот с пл.№..........., образуващ УПИ .... в кв.... по стария план на [населено място], кв.Р. и А. О. Ж. и А. А. Ж. са осъдени да предадат на Е. С. В. владението върху така описаните недвижими имоти. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение №159/13.11.2017г. по т.д.№2205/2016г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение №208/28.11.2013г. по т.д.№787/2012г. на ВКС, ТК, I т.о.; ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.4 и т.5 и ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС) по въпроса за задължението на въззивния съд да следи за допустимостта на обжалваното решение и нередовността на исковата молба и за действията, които следва да предприеме въззивният съд, когато констатира, че исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствена част и петутим. Касаторите считат, че в конкретния случай въззивният съд е следвало да остави исковата молба без движение, тъй като с петитума на исковата молба се заявява искане да се установи право на собственост спрямо „1/3 идеална част от тавански етаж – подпокривно пространство с обща застроена площ от 145.80 кв.м., представляващ обща част на сградата, който обаче бил преустроен в три помещения – тип студия, от които в дял на В. е получено студио №2 с площ от 35.30 кв.м. и на 1/3 идеална част от избения етаж, нанесен в КККР на [населено място] като обект с идентификатор.............., които части са прилежащи към собствения на ищцата самостоятелен обект в сграда ............ по КККР на [населено място]“. Поддържат, че ако ще се установява право на собственост спрямо идеални части, то единствено допустимо това може да стане при конституиране по делото и насочване на претенцията спрямо всички съсобственици на спорната 1/3 ид.част. Касаторите поддържат, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпрос, имащ значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно по въпроса допустим ли е иск по чл.108 ЗС въпреки предвидения специален ред по ГПК за установяване на владение спрямо имот, предмет на постановление за възлагане или въвод във владение следва да се извърши в продължение и като завършващ етап на принудителното изпълнение след влизане в сила на постановлението за възлагане, както и по въпроса какво е действието на постановлението за възлагане спрямо трето лице, установило владение преди предприемане на принудителното изпълнение спрямо имота или преди публичната продан. Според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение №328 от 29.11.2011г. по гр.д.№1362/2010г. на II г.о. на ВКС; решение №813/08.06.2011г. по гр.д.№1929/2009г. на I г.о. на ВКС; решение №296/29.06.2011г. по гр.№990/2010г. на I г.о. на ВКС; ТР №39 от 23.06.1986г. по гр.д.№8/1986г. на ОСГК на ВС; решение №159/02.01.2019г. по гр.д.№4622/2017г. на ВКС) по въпроса каква е възможността преустроен обект, който отговаря на изискванията за жилище, установени в действащите технически правила и норми, да бъде придобит по давност или посредством друг придобивен способ, преди издаване на удостоверение за търпимост, както и по въпроса за начина на доказване на промяната в статута на обекта и придобиването на собствеността, свързани с въпроса за доказателственото значение и последици от удостоверението за търпимост. Касаторите поддържат, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение №332 от 06.07.2010г. по гр.д.№633/2009г. на II г.о. на ВКС и ТР №34 от 15.08.1983г. по гр.д.№11/1983г. на ОСГК на ВС) по въпроса кога подпокривното пространство или таванът на сградата, притежавана в режим на етажна собственост, представлява обща част на сградата. За неправилен считат извода на въззивния съд, че таванът към момента на издаване на постановлението за възлагане е бил обща част само по причина, че за него не е било издадено удостоверение за търпимост, без да съобрази обстоятелството, че същият е изграден като жилищни помещения още през 2002-2003г. Според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение №147/05.10.2018г. по гр.д.№4347/2017г. на III г.о. на ВКС; решение №92/06.11.2019г. по т.д.№2100/2018г. на I т.о. на ВКС и цитираните в него предходни актове; решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС) по въпросите длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими, относими и своевременно представени и приети доказателства в мотивите си и да формира изводите си въз основа на съвкупната им преценка или може да ги основе само на избрани от него доказателства; задължен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази всички оплаквания, възражения и доводи на страните по делото при постановяване на съдебния си акт. Поддържат, че въззивният съд не е отговори на доводите им за нередовност на исковата молба; за недопустимостта на производството предвид предвидения специален ред за въвеждане във владение спрямо имот, придобит с постановление за възлагане в изпълнителното производство; за неосъществен косвен съдебен контрол, който според Окръжния съд бил ненужен; за съгласието за обособяване на обектите като самостоятелни още пред 2002-2003г. и доказателствата за това, съответно отказа на съда да събере доказателства, преповторен от въззивната инстанция. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът по касационна жалба Е. С. В., чрез процесуалния си представител адв.Б. П. от АК-С., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Е. С. В. е предявила срещу А. О. Ж. и А. А. Ж. по реда на чл.108 ЗС иск за признаване за установено, че тя е собственик на основание постановление за възлагане на недвижимо имущество от 07.09.2017г. на ЧСИ Т. В. на 1/3 идеална част от тавански етаж – подпокривно пространство с обща застроена площ от 145.80 кв.м., представляващ обща част на сграда с идентификатор .........., построена в ПИ с идентификатор ............ по КК и КР на [населено място], понастоящем преустроен в три помещения – тип студия, от които в неин дял е получено студио №2 със застроена площ от 35.30 кв.м., ведно с 1/3 ид.част от общите части на етажа в размер на 21.40 кв.м., находящо се на етаж 4, преустроен таван на жилищната сграда на основание доброволна делба съгласно нотариален акт за делба на недвижим имот №..., том ...., рег.№...., дело №.../2019г. на нотариус А. Ш. и на 1/3 идеална част от избения етаж на сградата, нанесен в КК и КР на [населено място] като обект с идентификатор ..........., която част принадлежи и съставлява прилежаща част към собствения ѝ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ............, представляващ трети етаж от сграда с идентификатор .......... по КК и КР на [населено място] и за предаване владението на така описаните обекти. Поддържа, че е придобила правото на собственост върху третия жилищен етаж от сградата по силата на постановление за възлагане след проведена публична продан, което е влязло в сила на 10.11.2017г., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и 1/6 идеална част от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена. Поддържа също така, че след придобиването на имота по реда на публичната продан, като след извършено преустройство на таванския етаж, представляващ подпокривно пространство (обща част от сграда с идентификатор............) по предвидения в закона ред са обособени три помещения – тип студия, със самостоятелни санитарни възли съгласно одобрен архитектурен проект от 23.10.2018г. за обект „Вътрешно преустройство на таван с цел делба по чл.202 ЗУТ“ и разрешение за строеж №141/10.12.2018г., с нотариален акт за делба на недвижим имот №.., том ..., рег.№..., дело №.../2019г., сключен между съсобствениците на таванския етаж, е извършена доброволна делба като тя в качеството си на собственик на самостоятелен обект с идентификатор ............ е получила в дял и е станала изключителен собственик на обособен обект съгласно архитектурния проект, а именно студио №2. Твърди, че е влязла във владение на самостоятелния обект, представляващ жилище на третия етаж от сградата, но не може да влезе във владение на 1/3 ид.част от таванския етаж, понастоящем преустроен в три помещения – тип студия, от които в неин дял е поставено студио №2, както и на 1/3 ид.част от избения етаж, тъй като там са се настанили ответниците, които са трети лица по отношение на ипотекирания и продаден на публична продан недвижим имот и не желаят да освободят тези части. В подадения в срока по чл.131 ГПК ответниците са изразили становище, че ищцата не е отправила до съда ясно и безпротиворечиво искане, тъй като въпреки твърденията в обстоятелствената част на исковата молба за извършено преустройство на таванския етаж, иска едновременно признаване право на собственост върху идеална и върху реална част от етажа. Поддържат, че е налице нередовност на исковата молба. Поддържат също така, че предявеният ревандикационен иск е недопустим, тъй като въвеждането във владение на имоти, придобити при публична продан, се извършва от съдебния изпълнител по реда на чл.498, ал.1 ГПК и едва след въвода във владение сложният фактически състав на процедурата по публична продан е завършен. Оспорват предявения иск, като твърдят, че таванският етаж на сградата още при построяването ѝ е имал необходимата височина и е било възможно преустройството му в жилищен етаж с отделни жилища в него, което е станало в периода 2002-2003г. и още тогава те са започнали да ползват единия от преустроените самостоятелни обекти на таванския етаж необезпокоявано, като собственици, със знанието и съгласието на всички етажни собственици, декларирали са обекта като собствен и са заплащали данъците и таксите редовно и системно. Подържат, че въпреки липсата на книжа за преустройството, то е отговаряло на всички правила и норми и между етажните собственици имало уговорка, че в удачен момент ще оформят документално преустройството и разпределението на собствеността. През 2005г. с н.а.№..., том ...., дело №.../2005г. са прехвърлили на сина си М. и снаха си Е. третия етаж от сградата, като към момента на продажбата собствения им самостоятелен обект в таванския етаж вече бил обособен и се ползвал от тях, заедно с избеното помещение в избения етаж, за което имали съгласието на етажните собственици, че е тяхно, и в договора за продажба съвсем целенасочено не са прехвърляли самостоятелния обект на таванския етаж и избеното помещение към него, тъй като възнамерявали да живеят там. Поддържат, че в периода от 2000г. до 2010г. чрез непрекъснато и необезпокоявано владение са придобили по давност правото на собственост върху тези обекти. В проведеното на 25.11.2019г. открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд процесуалният представител на Е. В. е заявил, че се претендира 1/3 ид.част от таванския етаж към момента на публичната продан, а към настоящия момент – студио №2, докато избения етаж не е променян – в него има три самостоятелни изби и едно противоатомно укритие, всеки от съсобствениците владее по едно помещение. Диспозитивът на постановеното от първоинстанционния съд решение съответства изцяло на заявения с исковата молба петутим. С обжалваното решение въззивният съд е приел оплакването за процесуална недопустимост на атакувания акт на първоинстанционния съд, обоснован с довода, че ищцата не е въведена във владение по специалния ред на чл.498 ГПК, за неоснователно. Изложени са съображения, че постановлението за възлагане на имот при публична продан е пряко изпълнително основание и се ползва с особена изпълнителна сила, която се разпростира по отношение на всички; че публичната продан по реда на Глава 43 ГПК се различава от договора като деривативен способ за придобиване на собствеността върху недвижим имот поради това, че е резултат не от наличието на насрещни и съвпадащи, функционално обвързани волеизявления, а резултат от сложен фактически състав, включващ различни фактически и правни действия, представляващ на общо основание съдебно производство и за него са релевантни изискванията за валидност на процесуалните действия по установените от закона субективни критерии – да са извършени от и спрямо лица, за които процесуалният закон предвижда активна, съответно пасивна легитимация, а също и обективни – с оглед изискванията за форма и време; че издаденото от СИ постановление за възлагане е едностранен властнически акт, поради което, след влизането му в сила за СИ остава единствено и само да извърши въвода, безусловно и срещу всяко лице, при наличие на следните условия – купувачът да е подал молба за извършване на въвод, да е представил документ за платени такси за прехвърляне на имота и постановлението за възлагане да бъде вписано. Прието е, че в настоящия случай не е установено, нито се твърди по делото, че съдия-изпълнителят е осъществил въвод във владение на обявения за купувач на имота, което обуславя правилността на извода на първоинстанционния съд за допустимостта на предявения ревандикационен иск. Посочено е също така, че от представеното по делото споразумение между Е. В. и Е. Ж., действаща лично за себе си и като пълномощник на А. Ж., подписано на 06.11.2017г. (преди влизане в сила на постановлението за възлагане на закупения от Е. В. недвижим имот), продавачите предават владението на имота, предмет на публичната продан, ведно с ключовете за достъп до имота. С оглед на това е прието, че сложният фактически състав на публичната продан не е незавършен и предявеният ревандикационен иск е допустим. Така изложените от въззивния съд съображения по допустимостта на предявения по реда на чл.108 ЗС иск, съответстват изцяло на смисъла и значението на разпоредбата на чл.498 ГПК и на представеното по делото споразумение с ипотекарния длъжник за доброволно предаване на владението върху изнесения на публична продан недвижим имот. Разпоредбата е ясна и според настоящия състав не се нуждае от тълкуване. Още повече, че практиката на ВКС по категоричен начин приема, че фактическият състав на публичната продан е завършен с влизане на постановлението за възлагане в сила (решение №37/16.07.2015г. по гр.д.№6418/2014г., II г.о. на ВКС; решение №146/09.12.2019г. по гр.д.№949/2019г., II г.о. на ВКС; Тълкувателно решение № 5/2015г. на ОСГК; решение № 365 от 22.10.2012г. по гр.д. № 17/2012г. на І г.о. на ВКС; решение №49/21.07.2017г. по гр.д.№2633/2016г., I г.о. на ВКС), в който смисъл е и разпоредбата на чл.496, ал.2 ГПК – от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, като в част от посочените по-горе решения на тричленни състави на ГК на ВКС предявените ревандикационни искове за предаване владението върху изнесени на публична продан и съответно продадени по реда на Глава 43 ГПК недвижими имоти, са разгледани, т.е. са приети за допустими. Особеностите на настоящия случай, а именно твърденията на ищеца, че е придобил право на собственост върху жилище (самостоятелен обект на право на собственост) ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата, както и че е въведен доброволно в жилището от ипотекарния длъжник, но няма достъп до таванските и избени помещения, обосновават извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по въпроса допустим ли е иск по чл.108 ЗС въпреки предвидения специален ред по ГПК за установяване на владение спрямо имот, предмет на постановление за възлагане или въвод във владение следва да се извърши в продължение и като завършващ етап на принудителното изпълнение след влизане в сила на постановлението за възлагане, както и по въпроса какво е действието на постановлението за възлагане спрямо трето лице, установило владение преди предприемане на принудителното изпълнение спрямо имота или преди публичната продан – съдебният изпълнител би следвало по реда на чл.498 ГПК да извърши въвод в жилището, което като самостоятелен обект на вещни права е било предмет на публичната продан и в настоящия случай е предадено доброволно от ипотекарния длъжник. Самостоятелен въвод в принадлежащите към това жилище избени и тавански помещения, отделно от въвода в самото жилище, съдебният изпълнител не би могъл и да извърши. В обжалваното решение е разгледан и доводът за нередовност на исковата молба, като същият е приет за неоснователен – прието е, че исковата молба не съдържа противоречия в обстоятелствената си част, нито е налице противоречие с петитума. Посочено е, че с постановлението за възлагане ищцата е придобила самостоятелен обект с предназначение – жилище, апартамент, ведно със съответните идеални части от правото на собственост върху общите части на сградата, определени съгласно чл.38 и сл. ЗС, като в исковата молба се съдържат и твърдения (което е и установено от представения по делото нотариален акт), че след извършване на публичната продан Е. В. е получила в дял и е станала собственик на студио №2 – т.е. че след придобиването на имота на посоченото деривативно основание (публична продан) е извършена делба на таванското помещение (за което ищцата твърди, че не е влезнала във владение), предвид извършено преустройство съгласно одобрен архитектурен проект. Прието е, че с оглед така изложените в исковата молба обстоятелства няма различие между фактическите твърдения и петутима. Според настоящия съдебен състав с оглед уточнението, направено от процесуалния представител на ищцата в проведено от първоинстанционния съд открито съдебно заседание, следва да се приеме, че посочването на идеалната част от таванското пространство на сградата в исковата молба е свързано единствено с хронологичното проследяване на начина на придобиване на права и уточняване на претендирания обем от права, като се претендира предаване владението върху обособен след извършването на публичната продан самостоятелен обект (студио №2). Претенция за едновременно предаване владението върху 1/3 идеална част от таванското помещение и върху намиращо се в таванския етаж студио №2 не е предявявана. В петитума имотът е описан по начин, различен от обичайния, но това не обосновава извод за нередовност на исковата молба. Освен това в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по оплакването, основано на доводите за нередовност на исковата молба и е изложил съображенията, поради които приема същите за неоснователни. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касаторите въпрос за задължението на въззивния съд да следи за допустимостта на обжалваното решение и нередовността на исковата молба и за действията, които следва да предприеме въззивният съд, когато констатира, че исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствена част и петутим. От фактическа страна въззивният съд е приел, че с н.а.№..., том ... рег.№...., дело №450/2005г. А. О. Ж. и А. А. Ж. са признати за собственици на 1/6 ид.част от УПИ с площ от 1342 кв.м., съставляващ имот №....... по КК на [населено място], идентичен с УПИ ......., кв.... по ЗРП на [населено място], както и трети жилищен етаж със застроена площ от 111.12 кв.м., състоящ се от три стаи, хол, кухня и сервизни помещения, от триетажна с тавански и избен етаж жилищна сграда – западен близнак, ведно със съответните идеални части от правото на собственост върху общите части на сградата, след което с н.а.№..., том ..., рег.№...., дело №..../2005г. са продали на М. А. Ж. и Е. С. Ж. същия недвижим имот. Взето е предвид, че приобретателите по покупката Е. С. Ж. и М. А. Ж. с н.а.№..., том ..., рег.№..., дело №.../2009г. са учредили в полза на „У. Б.“АД договорна ипотека за обезпечение на договор за ипотечен кредит, на собствения си в режим на СИО недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор ........... със застроена площ от 111.12 кв.м., с предназначение: жилище, апартамент, представляващ трети жилищен етаж, състоящ се от три стаи, хол, кухня и сервизни помещения, попадащ в масивна жилищна сграда с идентификатор ............, построена в ПИ с идентификатор ......... по КК на [населено място], с площ от 1342 кв.м, образуващ УПИ ........., кв..... по ЗРП на [населено място], ведно със съответните ид.части от правото на собственост върху общите части на жилищната сграда, определени съгласно чл.38 и сл. ЗС, както и 1/6 ид.част от правото на собственост върху поземления имот. Взето е предвид също така, че същият имот е изнесен на публична продан, като с протокол от 29.08.2017г. ищцата Е. С. В. е обявена за купувач на този имот срещу сумата от 60 500лв., внесена от нея по сметка на ЧСИ Т. В., поради което с постановление от 07.09.2017г., влязло в сила на 10.11.2017г., и вписано с вх.№2812 на Службата по вписванията – [населено място], вх.рег.№2835/01.12.2017г., акт №..., том ..., дело №.../2017г., имотна книга 3536/8911, ЧСИ е възложил на Е. С. В. така описания имот. С оглед на това въззивният съд е приел, че ищцата е носител на правото на собственост върху имота, по силата на което може да владее вещта и са налице всички предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск. За неоснователно е прието твърдението на жалбоподателите, че таванското помещение, заснето по-късно като студио №2, е съществувало като самостоятелен обект в сградата още към 2002-2003г. и към 2017г. е било обект на правото на собственост, ведно с принадлежащото към него избено помещение, както и доводите, че този обект не е бил предмет на постановлението на възлагане (доколкото не е описан в него), а оттам и доводите, че ищцата не би могла да се легитимира като собственик на този обект по силата на постановлението за възлагане. Прието е за установено, че към момента на построяването на сградата етажните собственици неформално са си разпределили реалното ползване на помещенията в избения етаж, част от които се ползват за жилищни нужди, като А. и А. Ж. ползват една стая, която не отговаря на изискванията за жилище, а другата част се ползва от останалите етажни собственици като складови помещения. По отношение на таванския етаж въззивният съд е приел, че към момента на построяването на сградата е бил общо подпокривно пространство, впоследствие преустроено в три самостоятелни обекта – студия и общи площи, като практическото преустройство на таванския етаж е започнало още през 2002г., когато един от етажните собственици С. С. със съгласието на останалите собственици е обособил студио №1 и със съпругата му заживява в него, а юридически таванският етаж е обособен през 2018г., когато е одобрен проект за преустройство и разрешение за строеж. Изложени са съображения, че помещенията както в избения, така и в таванския етаж към момента на придобиване собствеността от ищцата на третия жилищен етаж с постановлението за възлагане, влязло в сила на 10.11.2017г., са имали характер на общи части по предназначение и по правилото на чл.98 ЗС следват собствеността на самостоятелните обекти – жилищните етажи. За неоснователно е прието твърдението, че таванското помещение, макар и невписано в КККР като самостоятелен обект преди 07.09.2017г., е със статут на самостоятелен обект към този момент. Прието е, че А. О. Ж. и А. А. Ж. не са придобили собствеността върху тези обекти по давност, тъй като възможността тези обекти да бъдат годни за придобиване по давност възниква в момента на издаване на удостоверение за търпимост. Изложени са съображения, че до момента на издаване на удостоверение за търпимост обектът, който представлява обща част по предназначение в сграда в режим на етажна собственост, може да бъде предмет на разпоредителна сделка или да се придобива по давност само в отношенията между лицата, които притежават самостоятелни обекти в сградата, в каквато хипотеза следва да се установи по категоричен начин, че е преодоляна презумпцията на чл.92 ЗС, за да се приеме, че обектът е придобит на основание чл.79, ал.1 ЗС. В основата на този извод е констатацията на въззивния съд, че по делото не е установено таванското помещение, заснето по-късно като студио №2, да е съществувало като самостоятелен обект в сградата още към 2002-2003г. и към 2017г. е било обект на правото на собственост, ведно с принадлежащото към него избено помещение. Този извод на въззивния съд съответства изцяло на трайно установената практика на ВКС, според която към момента на изтичане на предвидения в чл.79 ЗС срок обектът следва да е обособен като самостоятелен. С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, касаещи възможността преустроен обект, който отговаря на изискванията за жилище, установени в действащите технически правила и норми, да бъде придобит по давност или посредством друг придобивен способ, преди издаване на удостоверение за търпимост; за начина на доказване на промяната в статута на обекта и придобиване на собствеността; за доказателственото значение и последици от удостоверението за търпимост, както и кога подпокривното пространство или таванът на сградата, притежавана в режим на етажна собственост, представлява обща част на сградата. Изводът на въззивния съд, че подпокривното пространство в сграда в режим на етажна собственост представлява обща част до момента, в който в него бъдат обособени самостоятелни обекти или сервизни помещения към обектите на долните етажи, съответства изцяло на практиката на ВКС, вкл. и на ТР 034 от 01.08.1983г. на ОСГК на ВКС, според което в подобни хипотези, когато подпокривното пространство (таванът) има нужната височина, пространство и обем, преустройството и изграждането на отделните обекти може да стане по съгласие на всички етажни собственици при спазване на законните изисквания за извършване на преустройството. В настоящия случай действително е установено, че съгласие на всички етажни собственици за изграждането на отделните обекти – студия, е било постигнато още през 2002г., но по делото не е установено по категоричен начин моментът на извършване на преустройството на процесното студио №2, с което е завършен процесът по преустройство на целия тавански етаж, да предхожда влизането в сила на постановлението за възлагане на третия жилищен етаж с повече от 10 години (с оглед поддържаното от касаторите придобивно основание за този обект). Именно поради тази причина въззивният съд е отнесъл възможността правото на собственост върху този обект да бъде придобито и притежавано отделно от правото на собственост върху третия жилищен етаж към момента на одобряване на инвестиционния проект – за да се приеме, че се е осъществило поддържаното от касаторите придобивно основание, а именно изтекла в тяхна полза придобивна давност, по делото трябва да бъде установено по категоричен начин упражняване на фактическа власт върху обект, обособен и съществуващ като самостоятелен, явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години. И тъй като въззивният съд е приел, че по делото не се установява преустройството на студио №2 да е извършено към 2007г., оттук следва логичният му и съответстващ на практиката на ВКС извод, че до 2017г. придобивна давност в полза на касаторите не е изтекла. Именно поради тази причина в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обвързал придобиването на собствеността с издаването на удостоверението за търпимост и сключването на договора за доброволна делба. Изводът му за неоснователност на доводите на касаторите, че са придобили по давност правото на собственост върху студио №2 преди 2017г. е основан на първо място на недоказаност на предпоставките за осъществяване на това придобивно основание, а не само и единствено на липсата на удостоверение за търпимост. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса, касаещ начина на обсъждане на събраните по делото доказателства. Макар и схематично доказателствата са обсъдени, като основно релевантните факти са установени от показанията на св.Н. С., които са в максимална степен достоверни (доколкото свидетелят живее в сградата от нейното построяване и до настоящия момент) и проследяват в цялост и последователност развитието на отношенията между етажните собственици по повод изграждането на сградата и преустройството на таванския етаж по делото. Обстоятелството, че съгласие за извършване на преустройството на таванския етаж е постигнато от етажните собственици още през 2002г., е прието от въззивния съд за установено, поради което доводите, свързани с недопускане на доказателства за това обстоятелство, не могат да бъдат свързани с поставения въпрос за задължението на въззивния съд да събере всички необходими доказателства и да ги обсъди в тяхната съвкупност. Въззивният съд се е произнесъл по наведените доводи и оплаквания за недопустимост на предявения иск, както и доводите за нередовността на исковата молба, обсъдил е събраните доказателства в тяхната съвкупност и именно на това е основал своите фактически констатации. Поддържаната от касаторите теза, че студио №2 е обособено още през 2002-2003г., не съответства на данните по делото и на фактическите констатации на въззивния съд, които им съответстват. По така изложените съображения следва да се приеме, че поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване не са налице. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение