Определение № 4155 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3446/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 629/07.03.2024 г. по ч.гр.д. № 3158/2023 г., с което Софийският апелативен съд е оставил без разглеждане жалбата на И. Г. В. срещу решение № 323/13.09.2023 г. по гр.д. № 387/2023 г. на Окръжен съд – Кюстендил. Определението се обжалва от И. В.. Доводът за неправилност жалбоподателят обосновава с твърдения, че определението, в което е прието, че контролът за законосъобразност на действията на съдебния изпълнител приключва с окончателно решение на съответния окръжен съд, противоречи на решенията на Съда на Европейския съюз, в които се приема, че националните процесуални норми не следва да са пречка пред правото на съдебна защита. С обжалваното определение апелативният съд е приел за недопустима жалбата срещу решението, с което окръжният съд е оставил без уважение жалбата на И. В., взискател по изп.д. № 39/2019 г. по описа на СИС при Районен съд – Кюстендил, срещу постановление от 18.05.2023 г. на съдебния изпълнител. Позовал се е на задължителното действие на ТР № 3/12.07.2005 г. по тълк.д. № 3/2005 г. ОСГТК на ВКС. С тълкувателното решение се прие, че съответният апелативен съд е функционално компетентен да разгледа частна жалба срещу определение за прекратяване на производството по жалба срещу действията на съдебния изпълнител, но не подлежи на инстанционен контрол решението на окръжния съд по жалба срещу действията на съдебния изпълнител. Настоящият състав намира, че макар и прието при действието на ГПК от 1952 г., има запазено, задължително действие по чл. 130, ал. 2 ЗСВ и при действието на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. Уредбата на функционалната компетентност на органите в системата на съдилищата, които осъществяват контрол за процесуална законосъобразност на действията на съдебния изпълнител, е същата като тази по отменения ГПК. Определението на апелативния съд съответства на нормативното тълкуване, извършено от ВКС. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че то противоречи на правото на Европейския съюз и на решения на СЕС. Съгласно чл. 19, пар. 2 ДЕС, държавите членки установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза – принцип на процесуалната автономия. Според този принцип, всяка държава членка е длъжна да уреди във вътрешния си правен ред компетентните юрисдикции и да определи процесуалните правила на съдебните производства, предназначени да гарантират защита на правата, които страните в процеса черпят от правото на Съюза - Решение от 16 декември 1976 г., Rewe-Zentralfinanz и Rewe-Zentral, 33/76, EU:C:1976:188, т. 5; решение от 19 юни 1990 г., Factortame, C-213/89, EU:C:1990:257, т. 19; решение от 14 декември 1995 г., Peterbroeck, C-312/93, EU:C:1995:437, т. 12; решение от 11 септември 2003 г., Safalero, C-13/01, EU:C:2003:447, т. 49; решение от 30 септември 2003 г., K цbler, C-224/01, EU:C:2003:513. Изискването за процесуална законосъобразност на действията на съдебния изпълнител, което провежда производството по обжалване пред съд на действията на съдебния изпълнител – глава ХХХIХ, раздел I ГПК, е национално средство за защита, а не произтича от правото на Съюза. Следователно противоречие на обжалваното определение с решенията на СЕС по чл. 19, ал. 2 ДЕС няма, а е и необосновимо. В множество свои решения Конституционният съд на Република България приема, че съответства на Основния закон уредбата в различни закони, която ограничава функционалната компетентност на съдилищата в системата на съдебната власт за определени дела. Такова ограничение предвижда чл. 437, ал. 4 ГПК, според който решението на окръжния съд по жалби срещу действия на съдебния изпълнител не подлежи на обжалване. В своята практика по чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС Европейският съд по правата на човека приема, че всяка държава страна по Конвенцията, има правото да уреди във вътрешното си законодателство броя на съдебните инстанции за всяко съдебно производство. Следователно чл. 437, ал. 4 ГПК съответства и на чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. Касационният състав е длъжен да потвърди определението на апелативния съд, с което чл. 437, ал. 4 ГПК е приложен правилно. При тези мотиви, съдът