Определение № 2477 от 26.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1863/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“АД срещу определение № 8032/23.05.2024 г. по в.гр.д. № 7420/2022 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател по чл.248, ал.1 ГПК с вх. № 24476/01.03.2024 г. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания акт, поради неотчитане на възраженията на страната, че трудът на юрисконсултите и на адвокатите е съпоставим и не може възнаграждението на първите да е значително по-малко от това на вторите по едно и също дело. В случая присъдените в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение не са обосновани и справедливи, като не е отчетен правилно обема и сложността на извършената дейност. Иска се отмяна на обжалваното определение на въззивния съд и постановяване на друго за уважаване на молбата по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта на разноските. Ответникът по частната жалба К. В. С. не е подал писмен отговор. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното: Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение СГС е приел, че молбата на частния жалбоподател по чл.248 ГПК е насочена към изменение на решение № 556/31.01.2024 г. по в.гр.д. № 7 420/ 2022 г. на СГС, поправено с решение № 1268/05.03.2024 г. по същото в.гр.д., в частта на присъдените в полза на К. С. разноски за въззивната инстанция в размер на 730,67 лв. и искане за изменение на първоинстанционното решение по гр.д. № 45272/2019 г. на СРС в частта на присъдените в полза на К. С. разноски в размер на 633,24 лв. за първа инстанция и 548,53 лв. – разноски за заповедното производство Съобразил е, че като въззиваема страна С. е представил пред СГС доказателства за извършени разноски за адвокат в размер на 2000 лв., които по възражение на АД са били намалени по реда на чл.78, ал.5 ГПК от въззивния съд на 1500 лв. предвид отчетената от решаващия състав действителна правна и фактическа сложност на спора - вид и размер на заявените претенции, извършени от пълномощника на въззиваемата страна правни действия: подаване на писмен отговор без доказателствени искания, участие в едно проведено открито съдебно заседание, депозиране на писмена защита.СГС е приложил и чл.78, ал. 3 ГПК, като съобразно изхода от спора / частично отхвърляне на въззивната жалба на „Агенция за събиране на вземания“АД/ частично е присъдил разноски в полза на К. С. за въззивна инстанция в размер на 730, 67 лв. По отношение на разноските за първа инстанция и за заповедното производство въззивната инстанция е приела, че редът за изменението на определените от СРС размери е чрез подаване на молба по чл.248 ГПК пред СРС и едва при отхвърляне на молбата – частна жалба пред СГС срещу това определение на първоинстанционния съд. Посочил е, че по отношение на така коментираните размери на разноските пред СРС и в заповедното производство СГС само е приложил приложил правилото на чл.78, ал.3 ГПК към вече определения от СРС размер на разноските. Настоящият състав на ВКС намира, че произнасянето на въззивния съд като краен резултат е правилно. Определението на въззивния съд е постановено при съобразяване на решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което е от съществено значение за настоящия спор. С цитирания акт е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на горното СГС е определил с решението си размер на дължимото възнаграждение за осъществена адвокатска защита на въззиваемата страна под този, посочен в Наредбата, като е изложил критериите, които е преценил за относими към определянето на релевантните за спора за разноските условия, при които се съобразява „действителанта правна и фактическа сложност“ на делото, на осн. чл.78, ал.5 ГПК. В съответствие със закона въззивният съд е направил извод за сложност над средната, тъй като защитата е била предоставена срещу въззивна жалба против решение на СРС по потребителски спор за установяване вземания в размер на 21 177,93 лв. – главница, 1 846,91 лв. – възнаградителна лихва и 509,88 лв. – обезщетение за забава, дължими въз основа на договор за потребителски кредит, като са били отхвърлени и предявените при условията на евентуалност осъдителни искове за тези вземания. Процесуалната защита на представителя на въззиваемата страна се е изразила в подаване на писмен отговор и явяване в открито съдебно заседание с депозиране на писмени бележки. С въззивното решение въззивната жалба на АД е била уважена за установяване на дължимостта на сумата от 12 083,02 лв. – главница, обезсилено е първоинстанционното решение в частта по осъдителните искове и е потвърдено в останалата част по отхвърлените установителни искове. Възраженията в частната жалба, че разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в полза на защитавана от адвокат страна следва да се определят в същия размер, в който се определят разноските на насрещната страна, когато тя е защитавана от юрисконсулт, са неоснователни. В чл.78, ал.8 ГПК е предвиден ред за определяне на разноските за страна, защитавана в процеса от юрисконсулт, който ред отчита характера на договорните отношения между юрисконсулта и юридическото лице, респ. едноличния търговец, представлявани от юрисконсулт, за разлика от възникналото между страната и процесуалния представител - адвокат правоотношение по договор за предоставяне на правна помощ и защита. При липса на подадена молба по чл.248 ГПК пред СРС за изменение на присъдените размери на дължимите от АД като ищец разноски на другата страна, въззивната инстанция не разполага с компетентност в потвърдената част на първоинстанционното решение да се произнася по подадената за пръв път пред СГС от АД молба по чл.248 ГПК за изменение на решението на СРС за разноските за първа инстанция и за заповедното производство. Налага се извод, че определените от въззивния съд разноски в полза на К. С. съответстват на конкретиката на казуса и дадените от практиката на СЕС разрешения. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд