Определение № 408 от 27.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1314/2013 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от М. Г. П. чрез адв. А. К. Д. от АК – София против определение на Софийски градски съд, ІІ въззивен състав, постановено на 29.11.2012 г. по гр.д. № 158883/2012 г., с което е върната допълнителна въззивна жалба вх. № 1039969/24.10.2012 г. на М. Г. П.. Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК. Частната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С решение от 08.06.2012 г. по гр.д. № 31634/2008 г. състав на Софийски районен съд отхвърлил иска на М. П. против М. И. П., С. Г. П., Е. Д. С., К. Е. С. и С. Е. С.. Ищецът е получил препис от решението с указание, че може да го обжалва в едномесечен срок, считано от съобщението на 09.07.2012 г. Подал е въззивна жалба на 19.07.2012 г., която е в срок и е редовна. На 24.10.2012 г., след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, М. П. е подал и допълнение към въззивна жалба, което допълнение е върнато от въззивната инстанция, на осн. чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК. Определението е правилно. Основанията за порочността на решенията, посочени като част от съдържанието на чл. 260, т. 3 ГПК не са задължителен реквизит на редовната въззивна жалба /арг. чл. 262, ал. 1 ГПК/. Казаното значи, че няма изискване, но жалбоподателят може да квалифицира пороците на първоинстанционното решение и да изложи съображения за неправилност. Относно неправилността на първоинстанционното производство, ако липсва обосновка или е извършена само квалификация на пороците – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, непълнота на доказателствата или необоснованост, е налице бланкетна жалба. Тя не е нередовна. По нея съдът ще се произнесе в рамките на служебната проверка за валидност, допустимост в обжалваната част, за точното приложение на императивна материалноправна норма и правната квалификация, а също и служебно за правилност в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане /напр. закон разпорежда на съда служебно да събира доказателства, служебно да се самосезира или служебно да следи за интереса на страна/. Жалбоподателят има право, но не е длъжен да сочи нови факти, които да се вземат предвид при решаването на делото от въззивната инстанция. Жалбоподателят има право, но не е длъжен да сочи и иска събиране на нови доказателства. Въззивната жалба очертава предмета на въззивната проверка и след срока за подаването й, е недопустимо по пътя на допълнението, да се променя и предмета на обжалването. Възможно е в жалбата да са изложени съображения за пороците на първоинстанционното решение, които са неясни или се съдържат противоречиви твърдения – напр. не може да се прецени дали оплакването за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е за неправилно разпределение на доказателствената тежест, в резултат, на което страната не е била в известност за какви факти следва да проведе пълно главно доказване или е нарушено правото й на участие в производството и поради това е пропуснала да посочи доказателства или се твърди недопускане в нарушение на закона на доказателствени искания, заявени в срок пред първа инстанция. В този случай, съдът трябва да изиска от жалбоподателя да конкретизира оплакванията си, съответно да отстрани противоречията в жалбата. Неизпълнението няма за последица връщане на жалбата, защото порока касае незадължителните й реквизити, което значи, че и без мотивирано оплакване, с нея валидно се сезира втората инстанция. Проверката на въззивната инстанция, обаче ще е ограничена до рамките на служебната, очертана по-горе. В случая, въззивната жалба, която е подадена в срок е бланкетна, но е редовна и не е имало основание съдът да я оставя без движение по реда на чл. 262, ал. 1 ГПК. Не е налице и някакво противоречие или неяснота, която е следвало да бъде изяснено по пътя на уточнението. Допълнителната жалба, подадена от М. Г. П. три месеца след изтичане на преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК съдържа конкретни оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводтвените правила от първата инстанция, твърдения за неточно приложение на материалния закон и необоснованост в изводите. Правят се и искания за допускане на нови доказателства, които не са събрани в производството пред първата инстанция поради допуснати нарушения от съда. По съществото си, това е нова въззивна жалба и правилно е прието, че тя е недопустима, след като е подадена след срока за обжалване. В заключение, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. МОТИВИРАН от горното, съдът