Определение № 5004 от 14.05.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3796/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. В. К., против определение № 387/21.03.2025 г., постановено по адм. дело № 1403/2024 г. по описа на Административен съд София-област (АССО), с което е оставена без разглеждане искова молба (наименувана частна жалба) подадена от Г. В. К. срещу Административен съд София - град за нанесени неимуществени вреди в резултат на нарушено право на ЕС и национални правни норми. Частният жалбоподател излага доводи за неправилност. Упреците са насочени срещу отказа на съда да му назначи правна помощ. Претендира отмяна на съдебния акт. Върховният административен съд намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за него, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 230 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови атакуваното определение, съдът е съобразил, че съгласно практиката на съда на Европейския съюз по отношение на допустимостта на иск, с който се търси ангажиране на отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз, е необходимо съществените правни и фактически обстоятелства, на които последният се основава, да следват поне обобщено, но по логичен и разбираем начин от писмените изявления на ищеца. АССО е посочил, че ищецът е посочил бланкетно единствено нарушение на разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС, а самостоятелното позоваване на разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС е недопустимо, тъй като съгласно чл. 51 от ХОПЕС, последната е приложима, само когато съдът прилага правото на Съюза. В допълнение е обективирал съждение, че позоваване на чл. 47 от ХОПЕС, следва задължително да е придружено с посочване на друга разпоредба от съюзното право, която от своя страна да се твърди, че е била приложима и респективно нарушена от съда – ответник по иска. В конкретния случай ищецът не сочи никаква нарушена приложима от ответния съд норма на Правото на ЕС, която да го е снабдявала с определени права. В тази връзка съдът е направил извод, че позоваване на чл. 47 от ХОПЕС, не е придружено с посочване на друга разпоредба от съюзното право, която от своя страна да се твърди, че е била приложима и респективно нарушена от съда – ответник по иска. Отново позовавайки се на постоянната съдебна практика, съдът е посочил, че всяко правно основание, което не е достатъчно ясно формулирано в исковата молба или жалбата, трябва да се счита за недопустимо. С оглед на тези съображения съставът на АССО е намерил, че ищецът, не е изложил по логичен и разбираем начин фактическите и правни основания, на които основава иска си, като не са посочени кои разпоредби на правото на ЕС се считат за нарушени. Така мотивиран съдът е приел, че исковата молба не покрива утвърдените от практиката на СЕС стандарти за допустимост на иска, насочен към реализиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз. Съдът се е произнесъл отрицателно по допустимостта на иска и в частта, с която се навеждат доводи за нарушение на националното право. Определението е валидно, допустимо и правилно. Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че чрез подадената искова молба се цели ревизия на окончателни и влезли в сила съдебни решения, което е недопустимо да се извършва по реда на ЗОДОВ. На ищеца – настоящ частен жалбоподател са дадени указания, въпреки това с подадените молби не се установява в какво точно се изразява твърдяното нарушение на правото на ЕС, като се сочат единствено евентуални пороци на влезли с сила съдебни актове. Посочените от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба разпоредби на ЕКПЧ и чл. 47 ХОПЕС, регламентират общи принципи и не покриват изискването за посочване на конкретен акт от първичното или вторичното право на ЕС, конкретна нарушена правна норма на Съюза, която да предоставя права на частноправните субекти. Всеки, който предявява иск, е длъжен да подаде в съда искова молба със съдържание и приложения, каквито се изискват съгласно разпоредбите на чл. 127 и чл. 128 от Гражданскопроцесуалния кодекс. Съдът проверява редовността на исковата молба. В случай, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК и чл. 128 ГПК, на ищеца се изпраща съобщение да отстрани в 7-дневен срок допуснатите нередовности. Когато ищецът не изпълни в срок дадените му указания, исковата молба се връща. Както бе посочено, съдът е сторил необходимото и е изпълнил нормативното си задължение да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите по исковата молба. Неизпълнението на дадените указания от страна на К. в резултат на неизясняване на обстоятелствата, на които се основава искът, прави същият - недопустим, поради което производството по делото правилно е било прекратено. В този смисъл са опредения постановени по адм. д. № 1225/2025 г. и адм. д. № 962/2025 г. по описа на Върховният административен съд. Неоснователни са възраженията насочени срещу процесния съдебен акт основани на твърдения за лишаване от правото на безплатна правна помощ. Върховният административен съд е имал повод да се произнесе по частна жалба срещу определение, с което е оставено без уважение искане за предоставяне на правна помощ. Определението на АССО е оставено в сила, с оглед което настоящата касационна инстанция дължи ново произнасяне в тази част. Водим от гореизложеното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,