Определение № 20 от 18.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2886/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 295713 от 23.03.2021 год. на Т. Т. Н., чрез адв. Св. И., срещу определението от 11.03.2021 год. по в. гр. д. № 14472/2019 г. на Софийски градски съд. С него е изменено първоинстанционното решение от 8.03.2019 год. по гр. д. № 65322/2016 год. в частта за разноските, като присъдените й такива са намалени от 8 057.04 лв. на 5 442.04 лв., като изменението е изразено в отмяна на първоинстанционното решение в тази му част за присъдените разноски над 5 442.04 лв. в полза на Т. Н.. Със същото определение на въззивния съд е изменено въззивното решение в частта за разноските и са осъдени ответниците М. Л., К. К. и А. П. да заплатят на процесуалния представител на Т. Н. адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв., на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за оказана безплатна правна помощ във въззивната инстанция. В постъпилия писмен отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответниците М. Л., К. К. и А. П., чрез пълномощниците си адвокатите В. А. и Ст. А. оспорват жалбата в частта й относно намаляване на размера на разноските на другата страна. Обжалваното въззивно определение от 11.03.2021 год. е постановено по реда на чл. 250 ГПК и чл. 248 ГПК. С молбата на Т. Н. по чл. 250 ГПК е искано допълване на въззивното решение с произнасяне по подадена частна жалба срещу първоинстанционното определение от 19.08.2019 год., с което е оставено без уважение искането на ответниците К. К. и М. Л. за намаляване на присъдените в тяхна тежест разноски, релевирайки възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Със сега обжалваното определение въззивният съд, макар да е приел произнасяне по частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК с № 195109 от 19.08.2019 год. по първоинстанционното производство, всъщност с диспозитива не се е произнесъл по обжалването на това определение по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Постановеният диспозитив съдържа недопустимо произнасяне по обжалване на първоинстанционното решение, тъй като редът, по който решението в частта му за разноските може да се измени, е този по чл. 248, ал. 1 ГПК, а не по пътя на обжалването му. В ГПК /обн. ДВ бр. 59/2007 год., в сила от 1.03.2008 год./ не е предвидена възможност за самостоятелно обжалване на съдебния акт в частта му за разноските, когато не се обжалва самия акт /аргумент в този смисъл и от разпоредбата на чл. 80 ГПК/. В случая е налице постановено определение по чл. 248 ГПК, което подлежи на обжалване с подадената частна жалба, произнасянето по която е поискано с молбата по чл. 250 ГПК. Поради това обжалваното определение в тази му част е процесуално недопустимо и следва да се обезсили, а делото се върне за произнасяне на въззивния съд по частната жалба вх. № 5151625 от 19.09.2019 год. срещу определението по чл. 248 ГПК, постановено от първоинстационния съд на 19.08.2019 год. по гр. д. № 65322/2016 год. В останалата част подадената жалба е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК срещу определението на въззивния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК, с което всъщност въззивният съд е допълнил решението си, като се е произнесъл по поисканите от Т. Н. разноски за въззивното производство, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв. за оказаната безплатна правна помощ. Жалбата на ищцата е относно размера на присъдените разноски, като се претендират допълнително такива в общ размер на възнаграждението на 2 850 лв. Съображенията за искането касаят минимално предвидения размер в Наредба № 1 от 2004 год. на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв – чл. 7, ал. 2, т. 4, въз основа на данъчната оценка на имота и броя на съединените искове, по които е осъществена правната защита. Отговор по тази жалба не е подаден. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок от легитимирана страна. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на въззивното производство са подадените и от двете страни жалби, като процесуалното представителство на упълномощения адвокат Св. И. обхваща изцяло защитата на Т. Н., видно от представените три броя договори, сключени на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. С оглед изхода във въззивното производство – потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваните му от всяка една от страните части, претендираните от Т. Н. разноски следва да се редуцират до половината от тях. С оглед релевираните от ищцата основания за собствеността на процесния имот, който въпрос е относим към въпроса за разноските, исковете са два, предявени срещу няколко ответници, част от които не ги оспорват. Отмяната на констативния нотариален акт № 153/2016 год. на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е последица от уважаването на иска за собственост /в този смисъл са разясненията в ТР № 3 от 29.11.2012 год. по т. д. № 3/2012 год. на ОСГК на ВКС, ТР № 178 от 30.06.1986 год. по гр. д. № 150/85 год. на ОСГК на ВС/, същата не представлява произнасяне по самостоятелен иск, а е само законна последица от уважаването на иск за собственост. Както е прието в определение по ч. гр. д. № 939/2021 год. ІІ г. о. на ВКС, отговорността за разноските се разпределя в зависимост от изхода по иска за собственост, без значение какъв ще е резултатът на делото по последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК /така Решение № 69 от 16.07.2020 год. по гр. д. № 3841/2019 год. на І г. о. на ВКС/. Основателно е позовававането на разпоредбите в Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения относно определянето на адвокатското възнаграждение за оказаната във въззивното производство безплатна правна помощ, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Размерът му възлиза на сумата 945.54 лв., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата, при установената по делото данъчна оценка на имота в размер на сумата 13 851.50 лв. С оглед постановения резултат във въззивното производство ответниците следва да заплатят на ищцата половината от направените разноски съразмерно с уважената част – успешната й защита срещу тяхната въззивна жалба, тъй като процесуалното представителство на упълномощения адвокат не съдържа разграничение в защитата по отделните искове, както и такова по отношение на всеки от ответниците поотделно. Поради това и искането за присъждане на разноските, направени от жалбоподателката във въззивното производство по отношение на всеки един от тримата ответници, оспорващи исковете, е неоснователно, а присъдените от въззивния съд в обжалваното определение разноски в размер на 1 000 лв., макар и без излагане на конкретни съображения относно този размер, надхвърлят дължимата сума за разноските. Същата се формира от половината внесена държавна такса и половината от определения съгласно наредбата размер на адвокатското възнаграждение, но с оглед липсата на подадена жалба от другата страна, присъденият размер не може да бъде намален. Затова въззивното определение в тази му част следва да се потвърди. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение