Определение № 1211 от 10.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1378/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” срещу определение № 1593 от 19.06.2023г. по в. гр. д. № 3519/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 601 от 09.05.2023 г. по същото дело в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно. Твърди, че въззивният съд неправилно е отказал да приложи правилото на чл. 2, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията от 04.11.2022 г., съгласно което при частични искове възнаграждението за първия предявен частичен иск се определя върху пълния размер на вземането независимо за каква част от него е предявен искът като противоречащо на чл. 78, ал. 3 ГПК. Сочи, че съдът не се е съобразил с данните по делото, че производството по жалбата на ищцата срещу първоинстанционното решение е образувано след влизането в сила на редакцията на Наредбата от 04.11.2022 г. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответницата по частната жалба Е. М. Колесарска изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 248, ал. 3 ГПК срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, с което е отказал да измени решението си в частта за разноските, Софийски апелативен съд е приел, че нормата, на която се позовава молителят частен жалбоподател в настоящото производство - чл. 2, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е обнародвана в ДВ, бр. 88 от 4.11.2022 г., а производството е образувано на 30.10.2020 г., като писмен отговор е постъпил на 9.12.2020 г., съответно защитата се е осъществила преди действието на соченото правило. Извън това, съдът е намерил, че обсъжданата разпоредба противоречи на норма на чл. 78, ал. 3 ГПК, установяваща, че ответникът има право на разноски съобразно отхвърлената част от иска. Счел е, че на основание чл. 15, ал. 3 ЗНА дължимите разноски на ответника следва да се определят съобразно размера на предявения частичен иск /50 000 лв./, а именно в размер на 5 580 лв. с включен припадащ се ДДС, в какъвто смисъл е постановеното въззивно решение, и поради това молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна. Решението на въззивния съд и обжалваното определение са постановени преди решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор. С цитирания акт е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено и определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. Даденото с решението на СЕС по преюдициалното запитване разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Както е изяснено с т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС при разглеждане на искане по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в цитираното по-горе определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на I т. о. на ВКС, в което се приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. С оглед изложеното, настоящият състав счита, че отсъства основание на частния жалбоподател да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция възнаграждение за процесуална защита в размер от 5 580 лв., така че то да се яви съобразено с минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредбата, изчислено върху пълния размер на вземането, независимо че се касае до частична претенцията от 50 000 лв. /при заявен пълен размер на вземането от 150 000 лв./ Направените от ответното сдружение разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС са в размер на 12 780 лв. За да ангажира отговорността на ищцата въззивник за направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение за сумата от 5 580 лв. въззивният съд, макар и да е приложил минималните размери по Наредба № 1/2004 г., е изходил именно от посочените критерии. Независимо от изложеното досежно липсата на обвързаност на съда от минимални размери на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. при произнасяне по надлежно релевирано искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, следва да бъде споделено и становището на въззивния съд, че правилото на чл. 2, ал. 7 от Наредбата не следва да се прилага от съда при разпределяне на отговорността за разноски като противоречащо на чл. 78, ал. 3 ГПК. Правилата на чл. 78 ГПК се прилагат за всяка съдебна инстанция, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна има право на разноски за въззивното производство съобразно отхвърлената част от въззивната жалба, съответно съразмерно на отхвърлената част от иска при обжалване от ищеца на отхвърлително първоинстанционно решение. В посочената хипотеза при искове за парични вземания от значение е размерът на цената на иска, която според разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК е търсената сума. С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение /Тълкувателно № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС/. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение