Решение № 4534 от 24.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1332/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Кмета на Община Севлиево, подадена чрез пълномощници адв. Н. Шопов и адв. М. Янков, против Решение № 1609 от 02.12.2025 г., постановено от Административен съд - Габрово по адм. дело № 390 по описа за 2025 г. С обжалваното решение е отменено Писмо изх. № ДД-2-Г-11.376 от 16.07.2025 г. на кмета на Община Севлиево, с което се прекратява едностранно Договор № ОС-46 от 18.07.2019 г., сключен между Община Севлиево /наемодател/ и М. Й. М. /наемател/, считано от датата на получаването на уведомлението. С касационната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното съдебно решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Направено е искане за отмяна на съдебното решение и постановяване на решение по същество на спора, с което да се потвърди оспореният административен акт. Ответникът – М. Й. М., чрез процесуалните си представители адв. И. Иванов и адв. С. Лалева, в писмен отговор излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Направено е искане за оставяне в сила на обжалваното решение и за присъждане на сторените за касационното производство разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Счита, че решението на съда е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено, а образуваното съдебно производство – прекратено. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административен съд - Габрово е образувано по жалба от М. Й. М. от гр. Севлиево против Уведомление № ДД-2-Г.11-376 от 16.07.2025г. на кмета на Община Севлиево за прекратяване на Договор № ОС-46 от 18.07.2019 г. С обжалваното решение съдът е отменил оспореното писмо. За да постанови този резултат е приел от фактическа страна, че между страните е съществувало валидно наемно правоотношение по договор за наем на земеделски земи от общинския поземлен фонд, по силата на който наемателят е бил задължен да заплаща годишна наемна цена с падеж до 31.10. на съответната стопанска година. От представените по делото платежни документи се установява по безспорен начин, че жалбоподателят е изпълнил задължението си за заплащане на наемната цена, макар и със забава, като за всяко просрочие е заплатил и дължимата лихва. Към момента на издаване на оспореното уведомително писмо не е било налице неизпълнено парично задължение по договора. Същевременно съдът констатира, че както в протокола на комисията назначена по реда на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, така и в самото уведомително писмо липсва необходимата конкретика относно вида, размера и периода на твърдяното неизпълнение, което обуславя извод за немотивираност на административния акт. Не се установява и надлежно отправена и връчена покана за доброволно изпълнение. От правна страна съдът е приел, че не са били налице предпоставките за прекратяване на договора по чл. 37м, ал. 3, т. 3 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, тъй като към момента на издаване на акта не е съществувало неизпълнение. Материалната законосъобразност на акта е преценена съобразно изискването на чл. 142, ал. 1 от АПК. Налице е било забавено изпълнение, което е било преодоляно чрез последващо изпълнение и обезщетено чрез заплащане на лихви, поради което не може да обоснове прекратяване на договора. Съдът е приел, че административният орган не е упражнил надлежно правото на разваляне по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, доколкото не е предоставен подходящ срок за изпълнение, а и към релевантния момент задължението вече е било изпълнено. Според съда, неправилно е приложена и разпоредбата на Закона за общинската собственост, доколкото процесното правоотношение е възникнало и се е развило по реда на специалния закон – ЗСПЗЗ, който изключва приложението на общия режим. Наред с това, според първоинстанционния съд оспореното писмо противоречи на принципите на съразмерност и справедливост. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които да налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане на аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се остави в сила. На първо място, следва да се подчертае, че процесното правоотношение е възникнало и се е развило по реда на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, който представлява специален нормативен акт по отношение на общите разпоредби, уреждащи наемните отношения. Не може да бъде споделено възражението на касационния жалбоподател относно приложимостта на чл. 15, ал. 1, т. 1 от Закона за общинската собственост. Действително, съгласно принципа lex specialis derogat legi generali, специалният закон дерогира общия само в частта, в която урежда конкретната материя. В случая обаче, Законът за собствеността и ползването на земеделските земи съдържа цялостна и самостоятелна уредба относно възникването, съдържанието, контрола и прекратяването на договорите за наем на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд. Разпоредбата на чл. 37м, ал. 3 от закона изчерпателно изброява хипотезите, при които договорите подлежат на изменение или прекратяване, като сред тях не е предвидено системното неплащане на наемната цена като основание за прекратяване. Следователно не е налице празнота в правната уредба, която да обуславя субсидиарно приложение на общия закон. Напротив, законодателят съзнателно е ограничил основанията за прекратяване до изрично посочените, следователно е недопустимо разширително тълкуване или прилагане по аналогия на други нормативни актове, в частност на Закона за общинската собственост или общия режим на наемните отношения, за да се обоснове прекратяване на договора на основание, което не е предвидено в специалния закон. Съгласно чл. 37м, ал. 3 от закона, кметът на общината прекратява договора само при наличие на изрично предвидените в нормата предпоставки, установени с протокол от проверката. При липса на такива предпоставки органът не разполага с правомощие по целесъобразност да прекратява договора на друго основание. В конкретния случай административният орган действа в условията на обвързана компетентност. Не е установено настъпване на нито една от хипотезите по чл. 37м, ал. 3, поради което издаването на акта за прекратяване на договора е извършено при липса на материалноправно основание. Цитираната от касатора съдебна практика на граждански съдилища и на ВАС не може да обоснове различен извод, доколкото същата е постановена при различна фактическа и правна обстановка, поради което не е относима към настоящия спор. Същевременно позоваването на тълкувателната практика на Върховния касационен съд относно съотношението между общ и специален закон не променя извода, че в конкретния случай специалният закон урежда изчерпателно предпоставките за прекратяване на договора и поради това изключва приложението на общия закон. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че към момента на издаване на уведомителното писмо не е било налице неизпълнение на задълженията по договора. От събраните доказателства се установява, че дължимите наемни вноски са били заплатени преди постановяване на акта, като е била заплатена и дължимата лихва за забава. С оглед разпоредбата на чл. 142, ал. 1 АПК, законосъобразността на административния акт се преценява към момента на издаването му, поради което липсата на неизпълнение към този момент изключва възможността за прекратяване на договора. Налице е било забавено изпълнение, което е било напълно преодоляно в пълно съответствие с чл. 23 от сключения договор. При това положение правомощието на кмета да прекрати процесния договор за наем не може да се извлече и от съдържанието на договора, доколкото същият изрично предвижда последиците при забава на наемно плащане. По отношение на изложените в касационната жалба доводи, свързани с приложението на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, настоящата касационна инстанция намира същите за неоснователни. От доказателствата по делото се установява, че изпратеното писмо за доброволно изпълнение не е достигнало до знанието на адресата, тъй като е върнато като непотърсено. Затова не може да се приеме, че е налице надлежно отправена покана, която да постави длъжника в забава при условията на закона. Дори да се приеме противното, към момента на издаване на оспореното писмо задължението вече е било изпълнено, което изключва възможността за прекратяване на договора. В допълнение, настоящият касационен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че при наемния договор принципно и в конкретния случай не се касае до фикс – сделка, при която задължението не може да бъде изпълнено в друго време, освен в уговореното, поради което забавеното изпълнение не се приравнява на пълно неизпълнение. Правилно съдът е съобразил и принципа на съразмерност, който задължава административния орган да упражнява правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. Прекратяването на дългосрочен договор за наем при положение, че задълженията са изпълнени, макар и със забава, и вредите от това са обезщетени чрез заплащане на лихви, представлява несъразмерна мярка, която не съответства на целта на закона и на самия договор. Подобно действие би довело до неоправдано засягане на правата и законните интереси на наемателя, без да е налице реална и доказана необходимост от това. Настоящият съдебен състав не споделя становището на участващия по делото прокурор от Върховната касационна прокуратура за недопустимост на първоинстанционното съдебно решение поради липса на индивидуален административен акт. Оспореното уведомително писмо съдържа изрично волеизявление на кмета на общината за едностранно прекратяване на конкретно наемно правоотношение, като пряко засяга правата и законните интереси на адресата, лишавайки го от възможността да ползва предоставените му имоти. Независимо от наименованието му, съдържанието на акта разкрива всички белези на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК – той е издаден от административен орган, в рамките на предоставена му компетентност, адресиран е до конкретно лице и поражда за него неблагоприятни правни последици. Обстоятелството, че оспореното писмо е във връзка с договорно правоотношение, не променя неговия характер на индивидуален административен акт, тъй като в случая прекратяването не е извършено като равнопоставено гражданскоправно волеизявление, а в изпълнение на властнически правомощия, уредени в специален закон – Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, по силата на който кметът действа като административен орган. Именно поради това волеизявлението му има административноправен характер и подлежи на съдебен контрол по реда на АПК. Ето защо правилно първоинстанционният съд е приел, че е налице подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, поради което решението му е допустимо. С оглед на изложеното, доводите в касационната жалба се явяват неоснователни, а обжалваното решение – валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Ответникът М. Й. М. в писмения си отговор на касационната жалба е претендирал разноски, но липсват доказателства, че такива са направени, както и не е представен списък по чл. 80 ГПК във вр. чл. 144 АПК за техния вид и размер, поради което не могат да бъдат идентифицирани и следователно не следва да бъдат присъждани. Воден от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд - Четвърто отделение,