Определение № 3194 от 25.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1311/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на НАП против решение №644/01.12.2022 г. по гр.д.№ 689/2022 г. от състав на Окръжен съд – Благоевград. Ответниците оспорват касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения отрицателен установителен иск е основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на Районен съд – Петрич. Съдът е приел, че съгласно клаузите на процесното Споразумение №31/21.11.2002г, сключено между АДВ и длъжника към 21.11.2002г размерът на дълга, произтичащ от процесния кредитен договор, възлиза в общ размер на 8 831лв, от които:7 996лв – главница и 835лв – лихва. В споразумението е предвидено, че погасяването на дълга трябва да се извърши за период от 1 година, чрез 12 месечни вноски, първата от които платима в деня на подписване на споразумението, като то влиза в сила след внасянето й. Предвидено е още, че при невнасяне на която и да е от погасителните вноски, се начислява лихва за забава в размер на законната лихва (чл.5). С Анекса от 31.01.2005г към споразумение №31/21.11.2002г, длъжника се е задължил да погаси остатъка от задължението по договора за кредит в размер на 6 810,21лв, като заплати 5 500лв при подписване на анекса и разликата от 1 310,21лв до 25.03.2005г. Предвидено е, че при забава на плащането от страна на длъжника, АДВ ще възобнови изпълнителното производство по ИД №276/96г. по описа на РС-Петрич. От първоначалното и допълнителното заключение по съдебносчетоводната експертиза съдът е приел за установено, че доброволните плащания, които първоначалният длъжник е извършил към АДВ, възлизат в общ размер на 9 117лв, като осъществяването им е станало, както следва: на 17.01.2003г – 254лв; на 12.02.2003г – 500лв; на 07.03.2003г – 1 500лв; на 13.01.2005г – 5 500лв; на 21.09.2005г – 950лв и на 29.11.2006г – 413лв. За неоснователни са приети оплакванията на жалбоподателя, според които първата инстанция неправилно е тълкувала действителната обща воля на страните по споразумението от 21.11.2002г и анекса от 31.01.2005г, като волята на страните била не стойността на задължението да бъда намалена, а договорените вноски да бъдат изпълнени в предвидените срокове и размери, а санкцията за неизпълнение била споразумението да не произведе действие, т.е. да не влезе в сила, както впоследствие действително се е случило поради това, че първата вноска не била направена на падежа и в съответния размер. Анализирайки съдържанието на споразумението от 21.12.2002г и анекса от 31.01.2005г, и след съпоставката му с останалия доказателствен материал, съдът е приел, че то представлява договор за спогодба по чл.365 ЗЗД, чрез който страните са договорили, че остатъчният размер на задължението по сключения договор за кредит №6/25.08.1995г. възлиза съответно към 21.11.2002г в размер на 8831лв, а към 31.01.2005 г. в размер на 6810, 21лв. За да приемат страните по делото в анекса от 31.01.2005г, че остатъчното задължение на длъжника по процесния договор за банков кредит е в размер на 6810,21лв, съдът е приел за очевидно, че първата погасителна вноска е била внесена от длъжника, като липсва каквато и да е логика в това първата вноска да не е била внесена, а същевременно взискателят в анекса от 31.01.2005 г. да декларира остатъчно задължение в размер на 6 810,21лв. Приети са за неоснователни доводите на жалбоподателя, че в случая са дължими стойностите по изпълнителния лист, а не тези по сключеното между страните споразумение и анекс към него. Съгласно чл.365, ал.1 ЗЗД с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Договорите имат сила на закон, за тези, които са ги сключили (чл. 20а, ал.1 ЗЗД). Посочено е, че съдът е длъжен да се съобрази с договорката между страните, постигната чрез спогодба и да приеме, че отношенията между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор, чрез взаимни отстъпки. При наличие на спогодба, съдът не може да преценя интереса на страните. Противното би било в противоречие със същността на договора за спогодбата като способ за разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси. Законът предоставя на страните възможност - въз основа на направените взаимни отстъпки, те да могат да създават, изменят или погасяват всякакви правоотношения, включително и такива, които не са предмет на конкретния спор (чл.365, ал.2 ЗЗД. След като страните по спора, с изричен договор, сключен помежду им на 21.11.2002г. и анекс към него от 31.01.2005г, извънсъдебно са признали факта, че ищецът дължи на ответника 8 831лв. към 21.01.2002г, а към 31.01.2005г – 6810,29лв, произтичащи от договора за банков кредит от 25.08.1995г, и страните не оспорват валидността на волята си (не се позовават на пороци на волята), съдът е приел, че е длъжен да я зачете и да приеме, че именно в горния размер възлизат задълженията на длъжника. Прието е, че в случая следва да се даде приоритет на сключената между страните спогодба, а не на издадения изпълнителен лист, още повече, че самият взискател в молбата си за конституиране по изп.д. и последващо подадени такива, е посочил, като дължими сумите по споразумението и анекса към него. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3, както и ал.2 ГПК. Сочат се правни въпроси, какви са правните последици от неизпълнение на парично задължение по споразумение с кредитора, по смисъла на разпоредбите на чл.20а и чл.63 ЗЗД, може ли да се счита за точно изпълнение плащане по сметка на трето лице, допустимо ли е длъжник да черпи права от неточно изпълнение и следва ли да се счита за влязло в сила споразумение, при неизпълнение на страна по него. Всички тези въпроси са неотносими към производството по чл.288 ГПК, тъй като от фактическа страна, въз основа на събраните по делото доказателства, обсъдени от съда, е прието, че длъжникът по споразумението е изпълнил своите задължения по него, като е превел сумите по същото споразумение на кредитора по него. Съдът не е приел, че е налице неточно изпълнение или плащане на трето лице, поради което не е и изпаднал по отношение на правните си изводи в противоречие по посочените правни въпроси. Горното се отнася и до сочената очевидна неправилност, като касационно основание, тъй като се твърди по отношение на нея нарушение на материалния закон, каквато очевидност, с оглед установените от съда факти не е налице. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора, в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят по 500 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС