Определение № 1936 от 29.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1274/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу определение №267 от 11.02.2026 г. по в.гр.д.№452/2024 г. на ОС Благоевград, с което: 1. е изменено решение №417 от 28.07.2025 г. по в.гр.д.№452/2024 г. на ОС Благоевград, в частта за разноските за първата съдебна инстанция и за заповедното производство, като същото е отменено в частите, с които Й. С. Ф. е осъден да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, разноски пред първата съдебна инстанция в размер общо на 711.32 лв. и разноски в заповедното производство в размер на общо 332.90 лв. и 2. е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за изменение на решение №417 от 28.07.2025 г. по в.гр.д.№452/2024 г. на ОС Благоевград, чрез намаляване на присъдените в полза на Й. С. Ф. срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, разноски по делото. В жалбата се излагат съображения, че определението е неправилно, като се поддържа, че и ищецът има право на разноски съобразно уважената част от исковете. Навеждат се доводи, че постановките на решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС не следва да намерят приложение по аналогия в процесната хипотеза, в която ответникът дължи и е осъден да заплати чистата стойност на кредита. Твърди се, че делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, поради което присъдените в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение са прекомерни. Ответната страна по жалбата заявява становище за неоснователността й. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че предвид изхода на правния спор, невисоката фактическа и правна сложност на делото, осъществените от процесуалния представител на ответника процесуални действия и уговорения около минимума размер на адвокатско възнаграждение за производството пред заповедния, първоинстанционния и въззивния съд, уговореното възнаграждение не е „прекомерно“. Посочил е, че в случаите, при които спорът по делото е между кредитор и потребител, следва да се съобрази практика на ВКС и СЕС (решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19) по приложението на чл.6, §1 и чл.7, §1 от Директива 93/13, с която е прието, че във връзка със спазване на принципа на съразмерност и ефективност, недопустимо е върху потребителя да се възлагат разноски за отхвърлената част от производство, ако това се дължи на неравноправни клаузи, обуславящи недействителност на сключения договор за кредит (определение №65 от 12.01.2026 г.по ч.т.д.№2213/2025г. на ВКС, ТК, Второ отделение и определение №50466 от 30.22.2022 г., по ч.т.д.№2049/2022 г. на ВКС, ТК, Първо отделение). Поради изложеното и с оглед установената съдебна практика е счел, че тъй като отмяната на решението на РС Благоевград в частта му за дължимите възнаградителна лихва и лихва за обезщетение за забава е поради неравноправна клауза от сключения договор за кредит, потребителят не следва да бъде натоварван със заплащане на разноски в тази част в полза на кредитора. Определението е правилно. След постановяване на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., е формирана многобройна практика на ВКС, съобразно която предвидените в Наредба №1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, тези размери подлежат на преценка от съда като от значение са видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, интересът и видът и количеството на уговорената и извършена работа. В конкретния случай, определеният размер на възнаграждението за всяка от съответните инстанции е изцяло в съответствие с посочената практика, като въззивният съд е осъществил преценка на предмета на делото, на фактическата и правната му сложност, на обжалвания интерес и на извършените от процесуалния представител на ответника действия, респективно наведените в частната жалба доводи не могат да бъдат споделени. На следващо място ответницата е потребител, а спорът е за съществуването на задължения, произтичащи от признатия от съда за изцяло недействителен договор за потребителски кредит, поради което при преценката за дължимостта на разноските следва да бъде съобразено решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС. Съгласно визираното решение, член 6, §1 и член 7, §1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от директивата право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. При прилагане на посочената задължителна, съгласно чл.633 ГПК, практика на СЕС, предвид обявяването на процесния договор за кредит за изцяло недействителен, следва да се приеме (независимо че изцяло е отхвърлен само искът за възнаградителна лихва), че ответницата изобщо не дължи на ищеца заплащане на разноски (в този смисъл определение № 65/12.01.2026г.по ч.т.д. № 2213/2025г. на ВКС, II т.о.). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение