Определение № 208 от 25.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 666/2019 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Г. Д. срещу определение №132 от 15.01.2019 г. по в.гр.д.№5904/2018 г. на САС, с което е оставена без уважение молбата на Д. Г. Д. по чл.389 от ГПК, за допускане на обезпечение на предявените срещу П. Т. Д. - Ч., Ц. К. Ч. и „Банка Пиреос България” АД: иск по чл.42, ал.2 от ЗЗД за признаване недействителността на договор за учредяване на договорна ипотека, като сключен от лице без представителна власт, евентуално съединен с иск по чл.29 от ЗЗД за унищожаване на същия договор, като сключен поради измама, чрез спиране изпълнението по изп.д.№20187850400311 на ЧСИ Л. М.. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, като се иска от съда да го отмени и допусне исканото обезпечение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в предвидения от разпоредбата на чл.396, ал.1 от ГПК срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Производството по в.гр.д. №5904/2018 г. на САС е образувано по въззивна жалба на Д. Г. Д. срещу решение №5824 от 07.09.2018 г. по гр.д.№8599/2013 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от Д. Г. Д. срещу П. Т. Д. - Ч., Ц. К. Ч. и „Банка Пиреос България” АД: иск по чл.42, ал.2 от ЗЗД за признаване недействителността на договор за учредяване на договорна ипотека, като сключен от лице без представителна власт, евентуално съединен с иск по чл.29 от ЗЗД за унищожаване на същия договор, като сключен поради измама. В хода на въззивното производство Д. Г. Д. е поискала от въззивния съд, на основание чл.389 от ГПК, да допусне обезпечение на предявените искове, чрез спиране на принудителното изпълнение, насочено върху собствения й недвижим имот, предмет и на процесния договор за ипотека. С обжалваното определение молбата е оставена без уважение, като въззивният съд е изложил мотиви, че не са налице предпоставките по чл.391, ал.1, т.1 от ГПК – вероятна основателност на исковете, като молителката не е изразила готовност за внасяне на гаранция, още повече, че е освободена и от задължението за внасяне на държавна такса по чл.83 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.389, ал.1 от ГПК, във всяко положение на делото до приключване на съдебното дирене във въззивното производство е допустимо ищецът да иска обезпечаване на предявен иск, като с оглед чл.391, ал.1 от ГПК, обезпечение на иска се допуска, когато без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяване правата по решението и ако искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства - т. 1, или бъде представена гаранция в определен от съда размер - т. 2. Необходима предпоставка за допускане на обезпечение е и наличието на обезпечителна нужда, като исканата обезпечителна мярка следва да е подходяща и съответна на обезпечителната нужда. В случая предявените от жалбоподателката искове са отхвърлени от първоинстанционния съд, респективно исковете не само че не са подкрепени с убедителни писмени доказателства, но и се явяват вероятно неоснователни. В този смисъл и за да се избегне неоснователното засягане на правната сфера на ответника /взискател по изпълнението, чието спиране се иска/, настоящият състав намира, че обезпечение на исковете не може да се допусне и в хипотезата по чл.391, ал.1, т.2 от ГПК. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено, с оглед което Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,