Определение № 1350 от 23.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 330/2024 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК. Съдът е сезиран с молба от „Пловдивска консерва“ АД, [населено място], чрез адв.С.С. за допълване на постановеното по делото определение №593/13.03.2024г., като му бъдат присъдени направените в касационното производство разноски в размер на 1 900 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за касационното производство. Ответникът по молбата Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, [населено място] прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за сумата над минималния размер, определен с Наредба №1/09.07.2004г., като излага доводи, че не съответства на фактическата и правна сложност на делото, както и на процесуалните действия на ответника, които се изчерпват с подаване на отговор на касационната жалба. Навежда и аргументи, че делото е част от поредица идентични дела между същите страни, като е различен само периодът, за който се търси обезщетение по чл.59 ЗЗД, респективно, че по тези спорове има формирана съдебна практика. Настоящият съдебен състав констатира, че молбата за допълване в частта за разноските на постановеното определение е подадена в законоустановения 1-седмичен срок от легитимирано лице, поради което е допустима. Разгледано по същество искането е основателно. С постановеното по настоящото дело определение №593/13.03.2024г., е оставена без разглеждане касационната жалба от Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, [населено място] срещу решение №1448 от 22.11.2023г. по в.гр.д. №20235300501933 по описа за 2023г. на Окръжен съд- Пловдив и е прекратено производството по т.д. №330/2024г. по описа на Върховен касационен съд, ТК, Първо търговско отделение. С отговора на касационна жалба „Пловдивска консерва“ АД е поискало присъждане на разноски- адвокатско възнаграждение в размер на 1 900 лева, като са представени пълномощно и договор за правна защита и съдействие, сключен между дружеството и адвокат С. С.. Договорено е заплащане по банков път на адвокатско възнаграждение в размер на 1 900 лева за подаване на отговор на касационната жалба, като е представено и платежно нареждане за превод на сумата. Настоящият съдебен състав намира, че с оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.4 ГПК ответникът в касационното производство има право на направените съдебни разноски, но е основателно направеното от насрещната страна възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК, поради което същите следва да бъдат намалени до сумата 1 204.66 лева. Съгласно цитираната разпоредба, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 Закона за адвокатурата. Въведеното правило, че съдът не може да намали договореното възнаграждение под размерите, определени с Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет, представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения нормата на чл.78, ал.5 ГПК в частта, препращаща към чл.36 ЗА, респ. към Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Независимо от това, съдът е обвързан от направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК, с което се оспорва като прекомерно адвокатското възнаграждение, претендирано от ответника по касация за сумата над минималната по чл.9, ал.3, вр. чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/09.07.2004г. или за сумата над 1 204.66 лева. В конкретния случай спорът не се отличава с фактическа и правна сложност, като се установява, на първо място, че голяма част от правопораждащите факти, изложени в исковата молба, са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване, а на второ място, че между страните са водени поредица еднотипни дела /по искове с правно основание чл.59 ЗЗД за обезщетение за ползване без основание от ответника на притежавани от ищеца цистерни за горива за различни периоди/, по които има постановени влезли в сила решения. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че претендираното от ответника по касация адвокатско възнаграждение е прекомерно, като същото следва да бъде намалено до сумата 1 204.66 лева, като молбата по реда на чл.248 ГПК за допълване на постановеното по делото определение чрез присъждане на тази сума е основателна и следва да бъде уважена. Предвид изложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение