Определение № 2123 от 14.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 904/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. Д. З. против определение № 653/06.03.2026 г. по т.д. № 2280/2025 г. по описа на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, с което е оставено без разглеждане искането му за отмяна на решение № 607/ 22.05.2025 г. по в.гр.д. № 808/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С частната жалба се въвеждат оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваното определение на предходния състав на ВКС, като се иска същото да бъде обезсилено, респ. отменено. Счита се, че обжалваният съдебен акт не съдържа ясни мотиви за недопустимост на молбата по чл. 303, ал. 1 ГПК. Подчертава се, че страната е изложила подробни аргументи, че договорът за издаване на кредитна карта “Мастеркард стандарт” от 15.11.2018 г., който е предмет на в.гр.д. № 808/2025 г., не е такъв за потребителски кредит по смисъла на ЗПК, а представлява бонус клауза – част от основния договор за кредит, сключен между кредитора “Банка Пиреос България” АД, кредитополучателя Т. Д. З. и съдлъжника П. Т. К. за сумата от 15 000 лева, във връзка с вземането по който е образувано гр.д. № 1173/2022 г. по описа на Районен съд – Асеновград, приключило с влязло в сила решение, според което кредитополучателят не дължи суми по основния договор. От това се извежда тезата, че Т. З. няма задължение по бонус клаузите по основния договор. Добавя се, че банката не е успяла да докаже реалното предоставяне на сумата от 500 лева, което показвало, че тази бонус клауза е част от основния договор за кредит и представлява условие за отпускане на заема от 15 000 лева. В молба е заявено искане по чл. 267 ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз “относно тълкуването на настоящия основен договор и бонус клаузата към него, с цел да се уеднакви практиката на съдилищата и по делата относно тези бонус клаузи, които са част от основните договори за потребителски кредит и за да се гарантира еднаквото приложение на общностното право”. От насрещната страна “Юробанк България” АД е депозиран отговор, в който се оспорва основателността на подадената частна жалба. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Частната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. В случая първият тричленен състав на Върховния касационен съд, за да остави без разглеждане молбата за отмяна, подадена от настоящия частен жалбоподател, е приел, че същият се позовава на обстоятелството, че е налице влязло в сила съдебно решение № 607/22.05.2025 г. по гр.д. № 808/2025 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено изцяло решение № 288/21.05.2024 г. по гр.д. 1992/2023 г. на Районен съд - Асеновград и вместо това е признато за установено, на основание чл. 439 ГПК, че длъжникът “Юробанк България” АД не дължи на взискателя Т. Д. З. сумата по изпълнителен лист № 208 от 24.08.2023 г., издаден въз основа на решение № 953/04.07.2023 г. по в.гр.д. № 923/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, за събирането на която било образувано изп. дело № 580/2023 г. по описа на ЧСИ Р. Р., рег. № 910, в размер на 1300 лева - разноски в съдебното производство, както и други вземания, такси и разноски в изпълнителния процес, общо 1 777,20 лева, като погасени чрез прихващане, с вземането, което “Юробанк България” АД има към Т. Д. З. по изпълнителен лист № 287 от 19.04.2023 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение № 321/2023 г. по ч.гр.д. № 685/2023 г. по описа на Районен съд - Асеновград, за което било образувано изп. дело № 1092/2023 г. по описа на ЧСИ К. П., както следва: 512,39 лева - главница, 144,91 лева - възнаградителна лихва, 363,54 лева - обезщетение за забава, и 505 лева - разноски по производството, както и направените по това изпълнително дело разноски и такси по изпълнението в размер на 1 023,40 лева. По иска с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че вземането на молителя е признато със заповед за изпълнение, издадена на основание чл.417, т. 2 ГПК по ч.гр.д. № 685/2023 г. по описа на Районен съд – Асеновград, и няма пречка да бъде извършено прихващане, тъй като вземането е удостоверено, ликвидно и изискуемо към момента. Ако се установи, че не съществува, Т. З. ще получи обратен изпълнителен лист за сумите, с които е прихванато. Вземането за разноски в полза на Т. З. – предмет на иска с правно основание чл. 439 ГПК, е присъдено в производството по в.гр.д. № 923/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, което е постановено по въззивна жалба срещу решение № 429/08.12.2022 г. по гр.д. № 1173/2022 г. на Районен съд – Асеновград, с което е отхвърлен искът на банката срещу физическото лице за установяване на вземания на стойност 11 745,92 лева, представляващи неизпълнени задължения по договор за потребителски кредит от 06.11.2018 г., сключен между “Банка Пиреос България” АД (праводател на “Юробанк България” АД) и З., с решаващия мотив, че липсва обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Предходният състав на Върховния касационен съд е посочил, че молителят счита, че даденото разрешение по гр.д. № 808/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив е в противоречие на решението по гр.д. № 923/2023 г. на същия съд, тъй като възприетото от съда отсъствие на задължение за връщане на дължими суми по договора за кредит от 06.11.2018 г. предопределя и недължимост на задължения по договора за издаване на кредитна карта. При тези данни е приел, че липсва връзка на обусловеност между предмета на двете дела и не е налице включване на предмета на едното дело в този на другото. Така изложените твърдения от молителя не могат да се квалифицират съобразно предвиденото в чл. 303 ГПК, конкретно чл.303, ал. 1, т. 4 ГПК. Преценил е, че приемането на възражение на основание чл. 423 ГПК срещу заповедта по чл. 417, т. 2 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 685/2023 г. с разпореждане З. да заплати вземанията на банката, произтичащи от договор за издаване на кредитна карта, не може да се отнесе към хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като тези вземания са предмет на установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК. По тези мотиви е стигнал до извода за недопустимост на подадената молба за отмяна. Искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по реда на чл. 267 ДФЕС касае тълкуване на конкретен договор за кредит, наречен от страната “основен договор”, и бонус клауза към него, а не на актове на Европейския съюз. Съдът на ЕС не дава разрешение по същество на спора в националното производство, за да се иска тълкуване на отделни договорки между страните по правния спор, извън пояснението на разпоредба на правото на ЕС. На самостоятелно основание заявеното искане подлежи на отхвърляне, тъй като не кореспондира с предмета на настоящото производство по чл. 274, ал. 2 ГПК, в което се разглежда допустимостта на подадената от страната молба за отмяна по чл. 303, ал. 1 ГПК, а не се разрешава възникнал между страните материалноправен спор. По тези съображения не може да се обоснове положителна преценка за необходимост от отправяне на преюдициално запитване до СЕС по поставения въпрос и искането следва да бъде оставено без уважение. Настоящият състав намира обжалваното определение за валидно и допустимо. Постановено е от надлежен съдебен състав, в пределите на предоставената му правораздавателна компетентност, в изискуемата от закона писмена форма и отговаря по съдържание на изискванията на чл.254 ГПК. Волята на съда е ясна и недвусмислено изразена. Решаващият състав се е произнесъл, след като е бил сезиран от ответника в съдебното производство с искане по чл. 303, ал. 1 ГПК, което към датата на постановяване на атакувания съдебен акт не е било оттеглено. Обжалваното определение е и правилно. Съгласно разясненията в мотивите на Тълкувателно решение от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, отмяната е извънреден процесуален способ за извънинстанционен контрол на влезли в сила и обвързващи страните решения, когато същите са неправилни поради някоя от лимитативно посочените хипотези в чл. 303, ал. 1 и чл.304 ГПК. Молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от тези основания, е недопустима. В случая изложените от настоящия частен жалбоподател твърдения не могат да обосноват точно основание за отмяна, съгласно чл. 306, ал. 1 ГПК. Противопоставени са дела с различен предметен обхват - производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, с решението по което са присъдени разноски на З.. Това вземане е прихванато с насрещното вземане на банката – предмет на иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, решението по което се атакува по реда на чл. 303, ал. 1 ГПК. В случая не може да се приеме, че от страната е въведено точно и мотивирано изложение на основанието за отмяна, тъй като не е надлежно мотивиран конкретен правен въпрос, по който да е формирана сила на пресъдено нещо и който да е разрешен по противоречив начин в двете посочени от страната въззивни решения. Тази нередовност не е отстранена въпреки уточненията, направени в изпълнение на указанията, дадени на молителя с разпореждане № 14/28.01.2026 г. по т.д. № 2280/2025 г. на ВКС. При тези данни следва да бъде споделен изводът на първия тричленен състав на ВКС за недопустимост на молбата за отмяна по чл. 303, ал. 1 ГПК. Ето защо подадената частна жалба е неоснователна, а обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Ответната страна, която поради неоснователността на частната жалба има право на разноски, не претендира и не представя доказателства за извършването на такива, поради което и не й се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,