Определение № 2451 от 25.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1791/2024 г.

Производството е по чл. 123 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 255176 от 07.08.2024 г. на „А1 България“ЕАД, чрез процесуалния му представител адв. Л. Р., с искане за определяне на компетентен съд за разглеждане на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника „Харц Топ-Балов“ЕООД със седалище и адрес на управление в [населено място], по което е образувано ч.гр.д.№ 44656/2024 г. по описа на Софийски районен съд. Молбата е подадена в изпълнение указанията, дадени от състав на Софийски районен съд, с разпореждане № 106779 от 29.07.2024 г. по същото дело. За да прекрати производството по гр.д. № 44656/2024 г. и да изпрати делото на ВКС на основание чл.123 от ГПК, съставът на Софийския районен съд е посочил, че съгласно чл. 9, ал. 3 (ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 1.07.2024 г.) заявленията за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на заявленията по чл. 417, ал. 1, т. 3, 6 и 10 ГПК, се разпределят централизирано на принципа на случайния подбор между всички районни съдии в страната, но към момента този ред не се прилага, тъй като в ЕИСС не е изграден модул за такова разпределение, което създава трудности за определяне на компетентния съд, доколкото според чл. 411, ал. 1 от ГПК, заявлението се разглежда от съда, определен от тази система. Неразпределянето на делата централизирано, съгласно чл. 411, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 9, ал. 3 от ЗСВ, според състава на Софийския районен съд, води до разпределяне по отменения закон на образуваните след 01.07.2024 г. дела (чл.411, ал.1 ГПК, доп. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.), вместо по сега действащия такъв (чл.411, ал.1 от ГПК, ДВ бр. 11 от 2023 г., в сила от 1.07.2024 г.), а оттам и до разглеждане на заявленията от некомпетентен съд. Посочил е, че последица от липсата на модул за централизирано разпределение на образуваните дела по чл. 411, ал. 1 от ГПК е обективната невъзможност за разпределянето им съгласно чл. 35 и чл. 36 ПАС. Поставен е въпросът, кой е компетентния съд и как се определя компетентността на заповедния съд по заявлението по чл. 410 от ГПК и заявленията извън тези по чл. 417, ал. 1, т. 3, 6 и 10 от ГПК (т. 1, 2, 4, 5, 7, 8, 9), при условията на липсваща система за случайно разпределение на делото по чл. 411, ал. 1, във връзка с чл. 9, ал. 3 от ЗСВ. Като единствен възможен процесуален инструмент, съставът на Софийския районен съд сочи определянето на компетентен съд от Върховния касационен съд по реда на чл.123 от ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като взе предвид изложеното в молбата и съобрази доказателствата по делото, намира същата за неоснователна. Нормата на чл.123 от ГПК предвижда определянето на компетентен съд от ВКС в случаите, при които компетентността на съда не може да бъде изведена от Глава XII от ГПК. Съгласно новелата на чл. 411, ал. 1 от ГПК (ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 01.07.2024 г.), заявлението за издаване на заповед за изпълнение се разглежда от районен съдия, определен съобразно чл. 9, ал. 3 от Закона за съдебната власт, който регламентира общото за заповедното производство правило за централизирано разпределение на делата на принципа на случайния подбор между всички районни съдии в страната, които са определени да разглеждат такива дела съгласно действащите в отделните съдилища правила за разпределение, с изключение на делата, образувани по заявления по чл. 417, ал. 1, т. 3, 6 и 10 от Гражданския процесуален кодекс, които се разпределят централизирано на принципа на случайния подбор между съдиите съобразно правилата за местната подсъдност по чл. 411, ал. 1, изречение първо от Гражданския процесуален кодекс и се разглеждат от съдия от районния съд по настоящия адрес или седалището на заявителя, а при липса на настоящ адрес - по постоянния му адрес, а когато той няма такъв адрес или седалище на територията на Р. България, заявлението се подава по постоянния или настоящия адрес или седалището на длъжника. В случая делото е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, то не попада в кръга на споменатите изключения и следователно по отношение на него е приложим общият ред за централизирано разпределение, установен със ЗИДГПК (ДВ, бр.11 от 2 февруари 2023 г.), който съгласно § 25 е в сила от 1 юли 2024 г. С § 2 от ЗИДГПК (обн. ДВ, бр.67 от 9.08.2024 г.) е изменена нормата на § 25 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр. 11 от 2023 г.), като е пролонгиран периодът между неговото обнародване и влизането му в сила, (т. нар. vacatio legis ), съответно от 1 юли 2024 г. на 1 юли 2025 г. От това следва, че по отношение на местната подсъдност в заповедното производство de lege lata е приложима нормата на чл. 411, ал. 1 от ГПК в предходната щ редакция от ДВ, бр. 100 от 2019 г., според която местно компетентен да се произнесе по заявлението е районният съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника. Ето защо не е налице липсваща в процесуалния закон нормативна уредба, въз основа на която да бъде определен компетентният да се произнесе по заявлението съд, което да мотивира неговото определяне от Върховния касационен съд, поради което молбата следва да бъде оставена без уважение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение