Определение № 131 от 06.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3898/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Етажна собственост „Апартаментен комплекс” - средно етажно застрояване, м. „Изворите” - гр.Разлог, чрез адв.Н. Ш., срещу определение № 903851/17.09.2020 г., постановено по възз.гр.д. № 268/2020 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 903377/27.07.2020 г. в частта за разноските. В жалбата се поддържа, че съдебният акт е неправилен и се иска неговата отмяна. Ответниците по жалбата - Д. Ш. и К. М., представлявани от особения представител адв. М. К., оспорват основателността на частната жалба, като в условия на евентуалност поддържат възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира частната жалба за допустима, а разгледана по същество за частично основателна, предвид следното: За да остави без уважение молбата на ищеца – частен жалбоподател за изменение на въззивното решение в частта за разноските, съдът е приел, че страната не е доказала действително да е сторила разходи за разноски за адвокатско възнаграждение и за особен представител на въззивниците, тъй като според платежните документи, вносител на сумите е трето лице, а не представляващият ЕС. Съдът се е позовал на мотивите по т.1 на ТР №6/ 06.11.20213 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че само заплатените от страната разноски подлежат на овъзмездяване, както и на определения на състави на ТК на ВКС, в които е прието, че внесените от трето лице разходи за производството не следва да се присъждат като разноски, доколкото не може да се приеме, че такова плащане е за сметка на страната, която ги претендира. Като е посочил, че в представените документи за банкови преводи сумите за особен представител на въззивниците (ответници) – 1092.10 лв. и за адвокатско възнаграждение на въззиваемия (ищец), са внесени от лицето М. И. (трето за спора лице – адвокатски сътрудник), а не от А. П. - управител на ЕС, въззивният съд е отказал да измени решението си в частта за разноските и е отхвърлил молбата за присъждането им в полза на страната. Обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени по следните съображения: Отговорността за разноски в процеса е гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено в процесуалния закон ( вж. - Проф. Ж.С., Бълг.ГПП, 2012 г., стр. 378). По правната си същност тя е обективна, безвиновна отговорност, има за предмет само разноските в процеса и е изградена върху разбирането за неоснователно предизвикан правен спор, като е и своебразна санкция за това. В размера на разноските, които се присъждат на една от страните, влизат направените от нея разходи по водене на делото, които съгласно чл. 71, ал. 1 ГПК включват държавни такси, разходи за производството (вещи лица, свидетели, вкл. възнаграждение за особени представители – чл.47, ал.6 ГПК) и разходи за правна защита – възнаграждение за един адвокат, ако е имало такъв. Заплащането на разноски по съдебни дела има две основни цели – да се финансира функционирането на съдебната система и да се препятства недостатъчно обмисленото отнасяне на правни спорове за разрешаване от съдилищата. В случая, с отговора на въззивната жалба и в съдебно заседание от 25.06.2020 г. Етажна собственост „Апартаментен комплекс” - средно етажно застрояване – гр.Разлог, чрез процесуалния си представител адв.П., е поискала присъждането на разноски за въззивното производство. Представен е списък по чл.80 ГПК за разноски общо в размер на сумата 3 962.28 лв., от които 2 868 лв. по договор за правна защита и съдействие от 18.02.2020 г. и 1092.10 лв. разноски за особен представител на въззивниците. Видно от приложените документи за банкови преводи, в същите изрично са посочени основанията за плащане на сумите по въззивното производство - договорът за правна защита от 18.02.2020 г., номерът на въззивното дело, по което се внася сумата за особен представител и задълженото лице – управителя на ЕС А. Х. П., а като вносител на каса е вписано лицето М. И. Съгласно чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК страната, в чиято полза е решено делото, има право да й бъдат присъдени заплатените такси, разноски за производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имала такъв, съразмерно на уважената, съответно – отхвърлената част от иска. Процесуалните разпоредби не поставят условие, че когато плащането на разноски се извършва по банков път, страната трябва винаги лично (физически) да е вносител на сумите, за да е възможно при благоприятен за нея изход на делото да претендира възстановяването им. Такъв извод не следва и от мотивите по т. 1 и т. 2 на ТР№ 6/06.11.20213 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, където по конкретно поставените за тълкуване въпроси ВКС е акцентирал въхру доказването на разноските за адвокат. Разяснено е, че „с договора за правна защита се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени“ и в този контекст в следващото изречение е посочено, че „само заплатените разноски подлежат на възмездяване“. Прието е още, че в договора за правна защита следва да бъде указан вида на плащане – в брой или по банков път, като в първия случай факта на плащането трябва да е отразен в договора и тогава той има характер на разписка, доказваща плащането; а във втория случай – трябва да бъде документално установено със съответните удостоверяващи банкови документи. Следователно, това, което предвиждат правилата на чл.78 ГПК и цитираното тълкувателно решение е разходът да е действително извършен и да е направен от и за сметка на задължената страна, като тези обстоятелства следва да са доказани, за да може съдът да присъди поисканите разноски, съобразно изхода на делото. Както се посочи по-горе, в случая и двете вносни бележки за банков превод съдържат означение на задълженото лице – представляващият ЕС управител А. Х. П.; размера на заплатените суми (2 868 лева и 1 092.10 лева) и основанията за плащане – договор за правна защита и съдействие от 18.02.2020 г. сключен с Ат.П.; и за особен представител по възз.гр.д. № 268/2020 г. От това следва, че плащанията са действително извършени от и за сметка на страната, погасяват нейни задължения за разноски към съда (чл.47, ал.6 ГПК) и към процесуалния й представител, респ. засягат нейната имуществена сфера. Кой е физическият вносител, предал парите на банката или наредил плащането от името и за сметка на страната и какви са вътрешните им отношения, респ. отношенията с пълномощника, в случая е без значение, щом са доказани направените от страната разходи за водене на делото. Отделен е въпросът, че обичайна практика по делата е внасянето на дължимите за производството такси и разноски фактически да се извършва от процесуалните представители - адвокати (или техни сътрудници), а не от самите страни, които действия са в обхвата на договорите за правна защита и съдействие и упълномощаване. Това се установява, че е станало и в случая, като не са налице основания в производството по чл. чл.274, ал.2, вр. с чл.248, ал.1 ГПК да не се зачетат представените документи, установяващи легитимацията на вносителя на сумите М.И., регистрирана като адвокатски сътрудник в адвокатското дружество, с което е сключен договора за правна защита на жалбоподателя (по арг. от ТР № 6/2019 г. по т.д. №6/2017 г. на ОСГТК и т. 24 от ТР№ 6/06.11.20213 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). В подобен смисъл са и опр. №43/12-03.2018 г. по ч.гр.д. № 3905/2017г., ІІ г.о. и опр. № 93/28.05.2020 г. по ч.гр.д. № 3875/2019 г., II г.о. на ВКС, в които е прието, че доказването на разходите е фактически въпрос - необходимо е да се установи, че разноските действително са направени от страната и че са във връзка със защитата й по делото. Във второто цитираното определение е посочено, че след като в платежния документ фигурират като задължени лица страните, претендиращи разноски, а вносител е само един, не може да се приеме, че плащането е извършено от трето лице, щом договарянето и заплащането на разходите са установени по делото. Тези вътрешни отношения нямат значение за отговорността на насрещната страна за заплащане на разноските. С оглед на изложеното, молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК се явява основателна и доказана, поради което обжалваното определение следва да се отмени, а въззивното решение да се измени като се присъдят разноските за въззивното производство. В тази връзка следва да се разгледа възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ответниците по иска за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заявено своевременно в хода на въззивното производство. Възражението е основателно. Делото пред въззивната инстанция не се отличава с особена правна и фактическа сложност, нови искания и възражения не са правени от страните, нови доказателства не са събирани и по делото е проведено едно открито съдебно заседание. Поради това, поисканото за присъждане адвокатско възнаграждение в размер на 2 868 лв. се явява прекомерно и съобразно чл.7, ал. 2, т. 4 Наредба №1/2004 г. за МРАВ следва да бъде намалено до размера на сумата 1 100 лв. При това положение, общо дължимите на страната разноски възлизат на сумата 2 192.10 лв. - разноски за особен представител на въззивниците и за заплатено от страната адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита във въззивното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Трето гражданско отделение