Определение № 193 от 17.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 690/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 във вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. Н. Н. като пълномощник на М. Д. Д. против определение № 19 от 11.01.2022 г. по в.гр.д. № 588/2021 г. на Апелативен съд-П.. С него е оставена без уважение подадената от М. Д. чрез нейния пълномощник адв. Н. Н. молба вх. № 6098 от 14. 12.2021 г. за изменение на определение № 127 от 06.12.2021 г. по гр.д. № 588/2021 г. на Апелативен съд-П. в частта за разноските. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. Жалбоподателката поддържа, че ответната страна не е доказала реалното извършване на разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като не е представила банково бордеро за заплатените на адвоката суми и списък на разноските. Счита, че юридическите лица са длъжни да извършват плащания само по банков път, поради което представените по делото два броя договори за правна защита и съдействие, в което е посочено, че договорените възнаграждения са платени в брой, представляват неистински документи и не доказват извършване на разноските. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по в.гр.д. № 588/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд е образувано по въззивна жалба, подадена от адв. Н. като пълномощник на М. Д. Д. срещу решение № 260198 от 30.07.2021 г. по гр.д. № 627/2019 г. на Хасковския окръжен съд. С допълнително подадена частна жалба от 19.10.2021 г. М. Д. е обжалвала и определение № 260353 от 05.10.2021 г. по гр.д. № 627/2019 г. на Хасковския окръжен съд, с което е оставено без уважение искането й за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. С молба вх. № 5223 от 17.11.2021 г. по в.гр.д. № 588/2021 г. по описа на Апелативен съд П. М. Д. Д. е заявила, че се отказва от предявения иск, но поддържа частната си жалба против определението по чл. 248 ГПК. С протоколно определение № 127 от 06.12.2021 г. по в.гр.д. № 588/2021 г. по в.гр.д. № 588/2021 г. въззивният съд е обезсилил решение № 260198 от 30.07.2021 г. и определение № 260353 от 05.10.2021 г. по гр.д. № 627/2019 г. на Хасковския окръжен съд и е прекратил производството по делото на основание чл. 233 ГПК поради отказ от иска. Приел е, че на основание чл. 78, ал.4 ГПК при прекратяване на делото ответникът има право на разноски и е осъдил М. Д. да заплати на „Братя Пилеви” О. разноски за адвокатско възнаграждение за първата и въззивната инстанция в размер на 3 000 лв., от които 1000 лв. за първата инстанция и 2000 лв. за въззивната, като е приел, че заплащането на същите е доказано с представените по делото договор за правна защита и съдействие от 07.01.2020 г. и от 17.09.2021 г., в които изрично е записано, че договореното възнаграждение е платено на адвоката в брой. Съдът е обсъдил и възраженията на жалбоподателката за това, че ответникът не е представил банково бордеро за заплащане на сумите, и е приел, че няма законово изискване юридическите лица да заплащат възнаграждение на процесуалния си представител само по банков път. С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата на М. Д. за изменение на определението от 06.12.2021 г. в частта за разноските. При тези данни настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 6/2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, по реда на чл. 78 ГПК се присъждат само разноските, чието извършване е доказано. Размерът на адвокатското възнаграждение и начинът на заплащането му-в брой или по банков път, се уговорят с договора за правна защита и съдействие. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Действащото законодателство изисква заплащане само по банков път на суми, равни или надхвърлящи 10 000 лв.- чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. В случая уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение поотделно и общо за двете съдебни инстанции е в по-нисък размер - 3000 лв., следователно - няма законова пречка плащането да се извърши в брой, така, както е отразено в двата договора за правна защита и съдействие, сключени от ответната страна. Неоснователен е и доводът в частната жалба за това, че адвокатското възнаграждение за изготвяне на отговор на въззивната жалба било уговорено и заплатено след като жалбоподателката е депозирала молбата си за отказ от предявения иск, и съдът е изпратил на ответната страна препис от тази молба с цел да й даде възможност да претендира разноски за въззивната инстанция. Отговорът на въззивната жалба е подаден чрез първоинстанционния съд на 17.09.2021 г. Към него е приложен договор за правна защита и съдействие, сключен между адв. З. и „Братя Пилеви” О., видно от който за изготвянето му е било договорена и заплатено в брой възнаграждение в размер на 1 000 лв. В отговора на въззивната жалба е направено искане за присъждане на тези разноски. Молбата на жалбоподателката за отказ от предявения иск е подадена на 17.11.2021 г., т.е два месеца по-късно. Очевидно, обективно не е възможно съдът да е изпратил препис от нея на насрещната страна с цел да й даде възможност да претендира заплащане на разноските за адвокатското възнаграждение. По тези съображения обжалваното определение като постановено в съответствие с процесуалния закон следва да бъде потвърдено. Водим от гореизложеното съдът