Определение № 261 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4596/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. С. П. срещу определение № 266063 от 11.10.2021г. по в.гр.д. № 3033 /2020 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл.248 ГПК е допълнено въззивното решение № 264558 от 08.07.2021г. по делото (по в.гр.д. № 3033 /2020 г. на СГС), като Е. С. П. е осъдена да заплати на „Лодис Инвест“ Е. на основание чл.78, ал. ГПК сумата 2 126 лева за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Частният жалбоподател твърди, че частната жалба е незаконосъобразна, тъй като с въззивното решение е прието, че и двете въззивни жалби са неоснователни. В случаите, когато двете въззивни жалби са оставени без уважение разноски не се дължат. Насрещната страна „Лодис Инвест“ Е. оспорва частната жалба. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с въззивното решение не е присъдил разноски на нито една от страните, тъй като и двете жалби са оставени без уважение. Но молителят „Лодис Инвест“ Е. е поискало допълване на въззивното решение по реда на чл.248 ГПК, като му бъдат присъдени направени разноски в посочен размер, чието уговаряне и заплащане е доказано, но направеното в срок от Е. С. П. възражение за прекомерност е основателно и съгласно чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ размерът следва да бъде намален на 2 126 лева. Въззивният съд е приел, че доводите на ответницата по молбата (Е. С. П.), че при отхвърляне на двете въззивни жалби разноски не следва да бъдат присъдени, са неоснователни. Налице е практика на ВКС, съгласно която правилото за пропорционално определяне на отговорността за разноски за заплатено адвокатско възнаграждение се прилага и в случаите, когато и двете страни са подали въззивни жалби, при положение, че възнаграждение е уговорено общо по размер за цялото производство. По основателността на частната жалба настоящият състав намира следното: Въззивното производство е образувано по жалби и на двете страни по делото. Е. С. П. е обжалвала първоинстанционното решение в частта, с която 1) искът по чл.200 КТ е отхвърлен за разликата над 25 000 лева до 70 000 лева – за сумата 45 000 лева и 2) искът по чл.86,ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 1 500 лева до 4 200 лева – за сумата 2 700 лева. В петитума на жалбата ясно е заявено, че се иска осъждане на ответника да заплати още 45 000 лева и още 2 700 лева. В жалбата и в хода на устните състезания Е. С. П. и процесуалният и представител не са заявили искане за присъждане на разноски, но е направено възражение за намаляване на разноските на насрещната страна поради прекомерност. „Лодис Инвест“ Е. е обжалвало въззивното решение в частта, с която исковете са уважени за сумите 25 000 лева и 1 500 лева и е направено искане за присъждане на разноски. И двете страни са подали възражения срещу въззивната жалба на насрещната им страна. И двете страни са представлявани от адвокати. В този случай следва да се приеме, че процесуалните представители и на двете страни са извършвали процесуални действия както по подадените от тях въззивни жалби, така и в защита срещу подадените от насрещните страни въззивни жалби. Предложеното от частната жалбоподателка разрешение – в случаите, когато двете въззивни жалби са оставени без уважение разноски не се дължат може да бъде възприето само в случаите, когато и двете страни са направили искания да им бъдат присъдени разноски. И тези разноски, определени по правилото за съразмерност (чл.78,ал.1 и ал.3 ГПК), съответстват по размер, или дължимите на Е. С. П. разноски са по-големи от тези, дължими на „Лодис Инвест“ Е.. В случай, че и двете страни претендираха разноски, те би следвало да бъдат определени, както е посочено в определение № 1405 /15.10.2020 г. по ч.гр.д. № 1810 /2020 н ВКС, II т.о., на което се е позовал въззивният съд в обжалваното определение по чл.248 ГПК: отговорността за разноските се определя съобразно изхода на спора за материалното право, като размерът на спорното право, предмет на разглеждане пред тази инстанция, се определя от жалбите и на двете насрещните страни, а на всяка страна се дължат разноски за въззивната инстанция, съобразно това, в каква част спорът, въведен като предмет пред тази инстанция посредством жалбите на насрещните страни, е разрешен в нейна полза. С въззивното решение не са присъдени разноски на никоя от страните и единствено „Лодис Инвест“ Е. е поискало неговото допълване (изменение) по реда на чл.248 ГПК с присъждане на поисканите и направени от него разноски. Въззивният съд се е произнесъл законосъобразно по искането на „Лодис Инвест“ Е. по чл.248 ГПК, тъй като разноските са направени от „Лодис Инвест“ Е. не само за осъщественото процесуално представителство по неговата въззивна жалба, но и по възражението срещу основателността на въззивната жалба на Е. С. П., което е прието за уважено, тъй като въззивната жалба е приета за неосновтелна. Или: Частната жалба на Е. С. П. би била основателна, ако и тя беше поискала присъждането на разноски и беше доказала извършването им, беше поискала изменение или допълване на въззивното решение, с което не са присъдени разноски, по реда на чл.248 ГПК с искане за присъждане на поисканите от нея разноски и беше установено, че е направила разноски и че дължимите на всяка от двете страни разноски, изчислени според съотношенията на обжалваните размери на исковете съответстват, или че на Е. С. П. се дължат разноски в по-голям размер от присъдените на „Лодис Инвест“ Е.. От изложеното следва, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Страните не претендират разноски за частното производство, поради което такива не следва да се присъждат. Водим от изложеното съдът