Определение № 1915 от 18.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1158/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на „Балкансат“ ЕООД ЕИК 175101363 срещу Определение № 18 от 07.01.2026 г. по адм. дело № 1390/2025 г. по описа на Административен съд София-област, с което е оставено без разглеждане искането на дружеството за допускане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението на задължението за плащане на годишна такса“ по т. 2.9 от условията на Разрешение № 01328/11.12.2008 г. на Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) за периода 01.01.2026 г. – 03.08.2026 г. и е прекратено производството по делото. В частната жалба се твърди, че съдът неправилно е квалифицирал подадената молба за обезпечение като искане за спиране на предварителното изпълнение по чл. 60, ал. 5, респективно чл. 166 АПК. Оттам съдът е стигнал и до неправилния извод, че уредбата на временната защита чрез спиране на изпълнението в административния процес е изрично и специално предвидена в АПК, като заобикалянето на този ред чрез позоваването на обезпечителното производство по чл. 390 и сл. ГПК е недопустимо. Ответникът – Комисията за регулиране на съобщенията, чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на частната жалба. Частната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 230 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, с оглед на което е процесуално допустима. По същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение съдът е оставил без разглеждане искането на „Балкансат“ ЕООД за допускане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението на задължението за плащане на годишна такса“ по т. 2.9 от условията на Разрешение № 01328/11.12.2008 г. на КРС за периода 01.01.2026 г. – 03.08.2026 г. От „Балкансат“ ЕООД се твърди, че обезпечението се иска във връзка с оспорването на писмо изх. № 12-02-52-1/15.05.2025 г. на председателя на КРС, което според „Балкансат“ ЕООД носи белезите на индивидуален административен акт. Мотивите на съда са, че законодателят е уредил самостоятелен и изчерпателен процесуален режим за допускане, оспорване и спиране на предварителното изпълнение в административния процес, поради което липсва основание за субсидиарно прилагане на обезпечителните правила на ГПК. Чл. 60 АПК регламентира предварителното изпълнение, допуснато от административния орган, както и неговото оспорване. Чл. 166 АПК урежда спиране на предварителното изпълнение в съдебната фаза по оспорване на акта: по ал. 2 – спиране на предварително изпълнение, допуснато по чл. 60 АПК, когато разпореждането за предварително изпълнение е влязло в сила и при висящо производство по оспорване на акта и по ал. 4 – спиране на предварително изпълнение, допуснато по силата на закона. Поради това обезпечителното производство по чл. 389 – 403 ГПК е неприложимо при искане за „спиране на изпълнението“ в производство по обжалване на административен акт, тъй като специалният ред по АПК изключва общия ред на ГПК. Обезпечителното производство по ГПК е уредено като институт на гражданския процес за обезпечаване на бъдещ или висящ иск, при който се гарантира ефективността на бъдещото изпълнение на едно осъдително решение. В административния процес обаче временната защита чрез „спиране“ е уредена по друг начин – като акцесорно и строго обусловено от предмета на оспорването производство. По горните съображения съдът е приел, че искането за допускане на обезпечителна мярка по реда на чл. 389 и сл. ГПК е процесуално недопустимо в административното производство, доколкото в АПК съществува специален ред за спиране на изпълнението, който изключва субсидиарното прилагане на ГПК в тази част. Допълнително съдът е посочил, че дори да се приеме, че искането следва да се квалифицира по същество като искане за спиране по чл. 166 АПК, искането би било недопустимо и поради предмета си. С молбата не се иска спиране на изпълнението на писмо изх. № 12-02-52-1/15.05.2025 г. на председателя на КРС, по чието оспорване е образувано друго дело, нито се сочи, че това писмо има предварително изпълнение, допуснато от административния орган или по силата на закона. Вместо това се иска спиране на изпълнението на задължение за плащане на годишна такса по т. 2.9 от условията на Разрешение № 01328/11.12.2008 г. Тоест, исканата мярка се отнася до друго правоотношение и до източник на задължение, различен от административния акт, който се оспорва. Определението е правилно като краен резултат. Влезлият в сила административен акт е годно изпълнително основание (чл. 268, т. 1 АПК) и защитата по отношение на него може да се осъществи само доколкото разпоредбите на глава седемнадесета „Изпълнение на административни актове и съдебни решения по административни дела“ от АПК позволяват. Искането да се спре изпълнението на влязъл в сила административен акт като обезпечение на оспорването на невлязъл в сила акт е недопустимо с оглед изричната уредба в АПК на обезпечителните мерки за защита на спорното право, предмет на съдебен контрол. Целта на обезпечителното производство по реда на ГПК е да лиши ответника от фактическа или правна възможност да предприеме промени, осуетяващи правните последици от предприетата защита. Пренесено на плоскостта на административното право, това означава да се лиши административният орган от фактическата и правна възможност да предприеме действия по изпълнение на административни актове, за които законодателят или издалият ги административен орган са разпоредили да бъдат изпълнени преди да станат окончателни. За постигане на тази цел законодателят е създал механизъм за временна защита на застрашените от оспорения административен акт права и законни интереси - чл. 60 и 166 АПК (в този смисъл Определение № 10457 от 16.08.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8050/2010 г., VII о.). С оглед на това правилен е изводът на съда, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. Точно защото се иска спиране на изпълнението на влязъл в сила административен акт, съдът не е трябвало да преквалифицира основанието на търсената защита по чл. 166 АПК и да излага допълнително мотиви относно недопустимостта на искането и по новата правна квалификация. Така изложените допълнителни мотиви обаче не опорочават крайния извод на съда за недопустимост на искането, поради което обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила.