Определение № 3600 от 17.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2191/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П. К. от САК против определение № 10020 от 29.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 685/2019 г. на Апелативен съд - София, с което е оставена без уважение молбата на адв. К. за изменение на постановеното по в. гр. д. № 685/2019 г. решение № 10007 от 22.03.2024 г. в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществено пред въззивната инстанция безплатно процесуално представителство по чл.38, ал.1, т.1 ЗАдв. на Г. К. А. и И. А. А. за разликата над сумата 1 000 лв. с ДДС до претендираните 12 780 лв. В частната жалба се поддържат оплаквания, че въззивният съд неправилно е отказал да измени решението си като присъди адвокатско възнаграждение в пълния дължим размер от 12 780 лв., определен съгласно действащата разпоредба на чл.7, ал.2, т.5 НМВРА (сега Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, загл. изм. ДВ бр.14 от 2025 г.) в съответствие с фактическата и правна сложност на спора, защитавания пред въззивната инстанция материален интерес и обема на предоставената от адв. К. правна защита и съдействие във въззивното производство. По съображения в жалбата се иска отмяна на определението и присъждане на допълнително възнаграждение в размер на 11 780 лв. с ДДС. В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е подаден отговор на частната жалба от насрещната страна ЗК „Олимпик“ АД (в ликвидация) - чрез ЗК „Олимпик - клон България“ КЧТ със седалище в [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК против подлежащ на обжалване съдебен акт, а по същество е частично основателна. Производството по в. гр. д. № 685/2019 г. е образувано пред Апелативен съд - София по подадена от ЗК „Олимпик“ (в ликвидация) - чрез ЗК „Олимпик - клон България“ КЧТ, въззивна жалба срещу решение по гр. д. № 16464/2015 г. на Софийски градски съд, с което дружеството - жалбоподател е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на Г. К. А. и на И. А. А. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сина им А. И. А., настъпила при ПТП на 12.09.2015 г., в размер на по 150 000 лв., ведно със законни лихви и разноски. Въззивната жалба е оспорена като неоснователна с отговор, подаден от адв. П. К. в качеството й на пълномощник на двамата ищци, осъществяващ безплатно процесуално представителство на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Въззивното производство е спряно от въззивния съд с оглед образуваното срещу ответника ликвидационно производство в Република К. и впоследствие е възобновено, като след възобновяването е постановено решение № 10007 от 22.03.2024 г., с което обжалваното първоинстанционно решение е отменено частично, исковете на двамата жалбоподатели са отхвърлени за разликите над 100 000 лв. до присъдените от първата инстанция по 150 000 лв. и ЗК „Олимпик“ АД е осъдено да заплати на адв. П. К. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. за въззивното производство в размер на 1 000 лв. В срока по чл.248 ГПК адв. К. е сезирала въззивния съд с молба за изменение на решението по реда на чл.248 ГПК, като е поискала да й бъде присъдено допълнително възнаграждение в размер на по 11 780 лв. с ДДС за всеки един от представляваните ищци, съответстващо на нормативно предвидения минимален размер на адвокатските възнаграждения за защита по граждански дела с материален интерес над 100 000 лв. Молбата за изменение е оставена без уважение с обжалваното в настоящото производство определение с мотив, че присъденото с решението възнаграждение от 1 000 лв. е съобразено с процесуалната активност на адв. К., която е подала отговор на въззивната жалба, представляващ „синтезирано копие на отговора на исковата молба“, каквото съдържание има и представената по делото писмена защита, и не е взела лично участие в разглеждането на делото. Отсъствието на основание за присъждане на по-висок размер на възнаграждението е мотивирано и със съображения, че съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 г. на Съда на ЕС приетата от Висшия адвокатски съвет наредба, предвиждаща минимални размери на адвокатските възнаграждения, е нищожна като нарушаваща чл.101 ДФЕС и националният съд не е обвързан от тези размери. Обжалваното определение е частично неправилно. Осъществяването на безплатно процесуално представителство при условията на чл.38 ЗАдв. поражда право за процесуалния представител - адвокат право да получи възнаграждение за работата си в размер, определен от съда. Според произнасянето в решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на Съда на ЕС при преценката за размера на дължимото възнаграждение националният съд не е обвързан от фиксираните в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения. За да определи обоснования и справедлив размер на адвокатското възнаграждение, което се дължи за оказано безплатно процесуално представителство на основанията по чл.38 ЗАдв., съдът следва да изходи от обективни критерии - вид и предмет на делото, фактическа и правна сложност на спора, материален интерес, обем и съдържание на осъществената от процесуалния представител - адвокат правна защита. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд правилно се е позовал на цитираното решение на СЕС и в съответствие с него е приел, че фиксираните в наредбата на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за него. Неправилен обаче е изводът на въззивния съд, че възнаграждението, което в зависимост от изхода на въззивното производство се дължи на адв. П. К. за осъщественото безплатно процесуално представителство на двамата ищци пред въззивната инстанция, е в размер на 1 000 лв. В качеството на процесуален представител на ищците адв. К. е подала своевременно отговор на въззивна жалба, в която аргументирано е оспорила жалбата и е изложила правни съображения за съответствие на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Съдържащата се в мотивите към обжалваното определение констатация, че отговорът представлява „синтезирано копие на отговора на исковата молба“, е необоснована като се има предвид, че жалбоподателите са ищци, а не ответници в процеса, и че отговорът е съобразен със съдържанието на въззивната жалба и на обжалваното с нея решение. След преценка на фактите, които имат значение за определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., съставът на ВКС преценява, че за осъщественото пред въззивната инстанция процесуално представителство адв. К. има право да получи възнаграждение в размер на по 1 000 лв. за всеки от ищците или общо 2 400 лв. с ДДС. Въпреки, че материалният интерес във въззивното производство възлиза на 300 000 лв., спорът пред въззивната инстанция се свежда само до правилното приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност. Процесуалното представителство се изчерпва с изготвяне и подаване на отговор на въззивната жалба, чието съдържание е възпроизведено и в депозираната преди устните състезания молба с характер на писмени бележки, без адв. К. да е участвала в открито съдебно заседание по делото. При тези обстоятелства и доколкото възнаграждението по чл.38 ЗАдв. е предназначено да възмезди реално положения от процесуалния представител - адвокат квалифициран труд, респ. реално предоставената адвокатска услуга, няма основание за присъждане на възнаграждение в размер по-висок от 2 400 лв. с ДДС. По изложените съображения обжалваното с частната жалба определение следва да бъде отменено частично и да бъде изменено по реда на чл.248 ГПК решение № 10007 от 23.03.2024 г. в частта за разноските чрез осъждане на застрахователното дружество - ответник да заплати на адв. П. К. допълнително възнаграждение в размер на 1 400 лв. В частта, с която е оставена без уважение молбата на адв. П. К. за изменение на решението чрез присъждане на адвокатско възнаграждение до размер на сумата 11 780 лв. с ДДС за всеки един от ищците, молбата по чл.248 ГПК е неоснователна и определението на въззивния съд, с което е оставена без уважение, следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,