Решение № 3707 от 01.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12303/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Д. М. - гражданин на Сирийска арабска република, подадена чрез адвокат К. Иванов, срещу решение № 36795 от 07.11.2025 г., постановено по адм. дело № 3813 по описа за 2025 г. на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата на настоящия касатор срещу решение № 1998/27.02.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет (МС), с което на основание чл. 75, ал.1, т.2 и т.4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) му е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. Твърди, че решението е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Развиват се доводи в подкрепа на становището за неправилност на съдебното решение. Иска се отмяна на оспорения съдебен акт, отмяна на административния акт и произнасяне по същество на спора. Ответникът - Председателят на Държавната агенция за бежанците към Министерски съвет на Република България, чрез редовно упълномощен процесуален представител оспорва касационната жалба, счита решението за правилно и моли да бъде оставено в сила. Представя справка за актуалната обществено-политическа обстановка в Сирия към 23.01.2026 г. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на М. Д. М., гражданин на Сирия, против решение № 1998/27.02.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал.1, т.2 и т.4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) му е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. С оспореното решение, съдът приема жалбата за неоснователна. За да се произнесе приема за установено, че производството пред административния орган е образувано по молба от 24.10.2024 г. за предоставяне на международна закрила в Република България на М. Д. М., гражданин на Сирия, роден на [дата]. в [населено място], област Хасака, Сирия, етническа принадлежност: [заличен текст], вероизповедание: [заличен текст], семейно положение: неженен, с лични данни установени с декларация по чл. 30, ал. 1, т. 3 ЗУБ. От проведено на 27.02.2025 г. с лицето интервю е установено, че напуска Сирия за първи път през 2020 г. като заминава за Ливан и пребивава там една година като работи в мандра, но после се връща в Сирия. Напуска Сирия за втори път през 2022 г. като заминава за Турция. В Република Турция остава две години, но посочва, че няма кимлик (национална лична карта, издавана на турски граждани и законни жители). Докато е в Турция, гр. Измир работи във фабрика за картонени опаковки и пластмасови шишета за вода като през цялото време е живял във фабриката и не е излизал оттам. Сочи, че ако е имал нужда работодателя го е водил на лекар. На територията на Република България влязъл през октомври 2024 г. нелегално като първо вървял пеша, а после с кола го взели до София. Искал да стигне до Германия, но от Сърбия ги върнали и така се предал на полицията. Не притежавал разрешение за влизане или пребиваване в друга държава-членка на ЕС. Не е арестуван, нито осъждан в държавата си по произход или в друга държава. Напуснал страната си заради казармата, за да не бъде взет от КАСАД (Сирийските демократични сили; SDF) насила, тъй като той не желае да воюва. Твърди, че не е служил в редовната армия по време на предишното правителство. Като друга причина за напускане на Сирия изтъква икономическото положение в страната, като сочи, че е много лошо, няма работа, а дори и да работи парите не стигат и за лични разходи и не може да се издържа. Посочва, че когато бил в Турция и работил там изпращал пари на семейството си понякога. Посочва, че в Сирия са майка му, баща му, двама братя и три сестри, като има и две сестри омъжени в Ливан. По време на интервюто декларира, че в Сирия не е имал проблеми заради принадлежността си към етническа група, не е имал проблеми заради изповядваната от него религия. Не е членувал във въоръжена групировка, нито в паравоенни формирования, не е арестуван или осъждан. Не е имал проблеми с официалните власти, армията или полицията в Сирия. Не му е оказвано насилие. Учил е до девети клас и в Сирия е работил в хлебозавод. Молбата му за международна закрила е първа по ред. Сирийският гражданин твърди, че не иска да се връща в родината си. С обжалваното пред първата инстанция решение, председателят на ДАБ, на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и 4, вр. с чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ отказва да предостави на касационния жалбоподател статут на бежанец и хуманитарен статут. При така установеното от фактическа страна, съдът приема, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в предписаната от закона форма, като при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и същото е постановено в съответствие с материалния закон. Решението е мотивирано с бежанската история на чужденеца при проведеното интервю относно причините същият да напусне страната си по произход, както и за причините за нежеланието му да се завърне в родината си. Първоинстанционният съд, позовавайки се на бежанската история на М. Д. М. излага съображения, че спрямо него не са установени материалноправните предпоставки на чл. 8, ал.1 ЗУБ, тъй като по отношение на чужденеца не са налице конкретни данни и доказателства, които да обосноват извод за наличие на притеснения относно дискриминационно и опасно отношение към лицето по повод неговата политическа, религиозна, полова принадлежност или други причини, които създават у него основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение. По тези съображения съдът прави извод, че не са налице материалноправните предпоставки по чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец на М. Д. М.. При преценка на събраните доказателства формулира извод за липса на основания за приложение и на разпоредбите на чл. 9 ЗУБ. Обосновава от фактическа и правна страна липсата на предпоставки и за предоставяне на хуманитарен статут като извежда извод за правилност на преценката на административния орган при постановяване на оспорения отказ. Приема за правилно посоченото в решението на административния орган, че съобщеното от жалбоподателя М. М. в бежанската му история следва да се разгледа и с оглед възможностите да се ползва от закрилата на друга държава, в която е пребивавал достатъчно продължително време - Република Турция, с оглед на заявената от жалбоподателя в периода на престоя му в Република Турция липса на опасения за живота и свободата му, дължаща се на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение. Приема за безспорен фактът, че жалбоподателят е напуснал Турция доброволно, поради желанието да се установи в държава членка на Европейския съюз. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, по изложените в него подробни и законосъобразни мотиви, които изцяло се възприемат от настоящата касационната инстанция при условията на чл. 221, ал.2, изречение второ АПК, поради което не е необходимо да бъдат преповтаряни. Не са налице сочените в касационната жалба пороци на оспорения съдебен акт, съставляващи отменителни основания по смисъла на чл. 209, т.3 АПК. При вярно установени по делото факти, в това число относно личната бежанска история на чужденеца и ситуацията в държавата му на произход, напълно кореспондиращи с данните от представената пред касационната инстанция справка относно Сирия с вх. № МД-02-22/23.01.2026 г., административният съд е обосновал законосъобразни изводи за липса на основанията по чл. 8 и чл.9 ЗУБ, обуславящи предоставянето на търсената от сирийския гражданин международна закрила. Касационният съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд за липсата на основание да се приеме, че спрямо чужденеца в държавата му на произход е осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал.1 ЗУБ, обуславящо предоставянето на статут на бежанец. Молителят, в бежанската си история изрично заявява, че не е бил обект на преследване от държавата, партии или организации или недържавни субекти, не е имал проблеми, свързани с религията, която изповядва или с етническата му принадлежност. Не е спорно по делото, че касационният жалбоподател М. Д. М. е роден на [дата]. в [населено място], област Хасака, Сирия, [заличен текст], неженен като родителите, двамата му братя и сестрите му продължават да живеят в държавата по произход. Чужденецът не прави относими твърдения, изпълващи хипотезата на чл. 8, ал. 4 вр. ал.1 ЗУБ. Посочените от чужденеца причини да напусне Сирия са такива от личен и социален характер и не обосновават основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата си по произход, поради което направеният от първоинстанционният съд извод, въз основа на представените по делото доказателства, че не са налице основания за предоставяне статут на бежанец на лицето е правилен. Правилни са и изводите на административния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне в случая и на хуманитарен статут на чужденеца на основание чл. 9, ал.1, т. 3 ЗУБ включително при изследване на критериите, застъпени в решения на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07 и от 30 януари 2014 г. по дело С-285/12, относими към тълкуването и прилагането на чл. 15, буква „в“ от директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г., относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Неоснователни са доводите, че са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ поради неправилното анализиране на ситуацията в страната на произход. Обстановката на територията на Сирия в момента е динамична, но съвкупната преценка на данните от приобщените по делото справки относно ситуацията в тази държава, не налага извод за съществен за производството риск от безогледно насилие по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ в държавата на произход на търсещото закрила лице, което би го поставило в реална опасност от възникване на тежка заплаха срещу живота или личността му единствено поради факта на присъствието си на територията на тази държава, без значение от личното му положение. В подкрепа на това становище е и обстоятелството, че според данните на приложените в касационното производство актуални справки се установява, че след свалянето от власт на президента Башар ал Асад на 8.12.2024 г. до 12.12.2025г. над 1 275 882 сирийци са преминали обратно в Сирия от съседни държави, а броят на вътрешно разселените лица, завърнали се по домовете си достига 1 955 090 души. Посочените в интервюто причини за напускане на страната са мобилизирането му за военна служба и лошото икономическо положение. В случая касаторът не е бил принуден да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ, поради което се явява правилен изводът на съда и съответен на доказателствата по делото, че при издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход и е достигнал до правилния извод, че не са налице предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Също така видно от приложената пред касационната инстанция справка е, че военната служба в Сирия вече е доброволна. Неоснователен е доводът на касатора, че Турция не представлява трета сигурна държава за него. Правилно съдът приема, позовавайки се на доказателствата по делото, че не е установено в Турция кандидатът да има основания да се опасява за живота или свободата си поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или че ще бъде изложен на опасност от преследване или тежко посегателство, като изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. От разказаната от М. бежанска история е видно, че докато е бил две години в Турция същият не е предприел никакви действия да получи закрила като бежанец от Сирия, каквато възможност му предоставя законодателството в Република Турция. Обстоятелство с правно значение, релевантно към положението на сирийските граждани в Турция е, че кандидатът за международна закрила е пребивавал необезпокоявано в тази страна в продължение на две години, след като е влязъл на територията ѝ нелегално и е работил през това време без издадени документи за работа. В случая избирателно касаторът се позовава на докладът на неправителствената организация Human Rights Watch (HRW) за 2023 г., тъй като в раздел „Бежанци, търсещи убежище и мигранти“ на HRW се сочи, че Турция продължава да приема най-големия брой бежанци в света, около 3,6 милиона от Сирия, получили статут на временна закрила, и над 320 000 от Афганистан, Ирак и други неевропейски страни, които турското правителство най-вече счита за нередовни мигранти и в сравнително малко случаи „условни бежанци“. Съдът въз основа на представената информация в приложената по делото справка с вх. № МД-02-153/27.12.2024 г. относно Република Турция правилно приема, че Турция може да се приеме за трета сигурна държава по смисъла на § 1, т. 9 от ДР на ЗУБ. Ето защо правилно в първоинстанционното решение, а преди него и в административния акт, е преценено, че не са налице предпоставките по чл. 9, ал.1, т.3 ЗУБ. Оплакванията на касатора в противоположния смисъл, включително и относно спазването на принципа на забрана за връщане в третата сигурна държава, са неоснователни. По посочените съображения и споделените мотиви на първоинстанционния съд, към които препраща, настоящият съдебен състав счита, че касационната жалба е неоснователна, а оспореното решение, като правилно не следва да бъде касирано. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,