Определение № 9897 от 12.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8567/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна касационна жалба на Р. М. Н. и Н. М. Н., двамата от гр. Шумен, чрез процесуалният им представител адв. Б. Златева, срещу определение № 533 от 27.03.2026 г., постановено по адм. дело № 215/2025 г. по описа на Административен съд – Шумен, с което е оставена без разглеждане жалбата им срещу разрешение за строеж № 62 от 31.03.2025 г. на главния архитект на община Шумен, с което на „Меном“ ЕООД е разрешено изграждането на „Многофамилна жилищна сграда „Елена“ с подземен гараж, фризьорски салон, офис и ателие“, със ЗП 256,06 кв.м. и РЗП 877,13 кв.м., строеж IV категория, в УПИ I - 648, кв. 172 по РП на гр. Шумен, ПИ с идентификатор 83510.666.648 по КККР на гр. Шумен, и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението, като се твърди, че жалбоподателите притежават правен интерес от оспорването на разрешението за строеж, доколкото са собственици на съседния УПИ IV - 2839, кв. 172, а предвиденото подземно строителство достига до регулационната граница между двата имота и е в непосредствена близост до съществуващата в имота им сграда. Поддържа се, че при издаване на разрешението за строеж са допуснати съществени нарушения на материалния закон и на административнопроизводствените правила, включително по отношение на изясняването на връзката между новопредвиденото и съществуващото застрояване и влиянието на предвиденото подземно строителство върху съседния имот. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендират присъждане на съдебно – деловодни разноски. Ответникът – главният архитект на община Шумен, чрез процесуалния си представител адв. Г. Ганчев, оспорва частната жалба като счита същата за неоснователна и моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Поддържа се, че жалбоподателите не попадат в кръга на заинтересованите лица по чл. 149, ал. 2 ЗУТ и не разполагат с правен интерес от оспорването на разрешението за строеж. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежни страни, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество –за неоснователна. За да постанови оспореното определение административният съд е приел, че жалбоподателите не са сред лицата, легитимирани да оспорват разрешението за строеж по чл. 149, ал. 2 ЗУТ, тъй като не притежават вещни права в имота, в който е разрешен строежът, а са собственици на съседен съседен на строежа имот, а разрешеният строеж е изцяло в УПИ I-648, като подземното застрояване достига регулационната граница, без да навлиза в съседния имот. Определението е правилно. Безспорно по делото е установено, че Р. М. Н. и Н. М. Н. са собственици на ПИ с идентификатор 83510.666.387 по КККР на гр. Шумен, за който е отреден УПИ IV - 2839, кв. 172 по плана на гр. Шумен, както и на построените в него сгради. С атакуваното разрешение за строеж № 62 от 31.03.2025 г. на „Меном“ ЕООД е разрешено изграждането на нова многофамилна жилищна сграда с подземен гараж, фризьорски салон, офис и ателие в УПИ I - 648, кв. 172 по плана на гр. Шумен, ПИ с идентификатор 83510.666.648 по КККР. Съгласно чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ в случаите на нов строеж, пристрояване или надстрояване на заварен строеж заинтересовани лица са възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон, а в случаите на строежи в квартали и имоти по чл. 22, ал. 1 ЗУТ – възложителят и собственикът на земята. Кръгът на лицата по чл. 149, ал. 2 ЗУТ е изчерпателно определен от законодателя. Собствениците на съседни поземлени имоти не са включени сред лицата, имащи право да оспорват разрешение за строеж за нов строеж в съседен имот. В случая разрешеният строеж представлява ново строителство, което съгласно събраните по делото доказателства е разположено изцяло в границите на УПИ I - 648, кв. 172 по плана на гр. Шумен. Жалбоподателите не притежават вещни права върху този имот, а са собственици на съседния УПИ IV - 2839, кв. 172. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че предвиденото подземно застрояване достига до регулационната граница между УПИ I-648 и УПИ IV-2839. Само по себе си това обстоятелство обаче не обуславя качеството на жалбоподателите на заинтересовани лица по смисъла на чл. 149, ал. 2 ЗУТ и не разширява установения от закона кръг на лицата, легитимирани да оспорват разрешението за строеж. Съобразено е правилно и приложението на чл. 71, ал. 4 от Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, съгласно който подземното строителство може да бъде разположено до границите на урегулирания поземлен имот при спазване на изискванията за минимално озеленяване, без да се счита за свързано застрояване. Следователно достигането на подземното застрояване до регулационната граница, при липса на навлизане в съседния имот, не поражда само по себе си правен интерес от оспорване на разрешението за строеж от собствениците на съседния имот. От заключението на назначената по делото съдебна строително-техническа експертиза се установява, че разрешеният строеж попада изцяло в УПИ I - 648, кв. 172 и не навлиза в имота на жалбоподателите. Подземното застрояване достига до регулационната граница между двата имота, но същото остава изцяло в рамките на УПИ I - 648. Следователно обстоятелството, че подземното застрояване е предвидено до границата с имота на жалбоподателите, не е достатъчно, за да ги превърне в заинтересовани лица по смисъла на чл. 149, ал. 2 ЗУТ. Не се споделят от настоящия съдебен състав доводите на жалбоподателите, че наличието на свързано основно застрояване между УПИ I-648 и УПИ IV-2839 обосновава правен интерес от оспорване на процесното разрешение за строеж. От събраните по делото доказателства, в т.ч. от заключението на съдебно-техническата експертиза, се установява, че свързаното основно и допълващо застрояване между двата урегулирани поземлени имота е предвидено с действащия към релевантния момент подробен устройствен план, одобрен с изменение на ЗРП със заповед № РД-25-178 от 28.02.1997 г. Следователно последващите устройствени актове, включително процесната виза за проектиране, не създават за първи път режим на свързано застрояване между двата имота, а само конкретизират вече предвиденото с действащия подробен устройствен план застрояване. Поради това самото наличие на свързано застрояване, предвидено с по-ранен влязъл в сила устройствен план, не поражда за жалбоподателите самостоятелен правен интерес от оспорване на издаденото впоследствие разрешение за строеж. Следва да се съобрази и обстоятелството, че производството по оспорване на виза за проектиране № 497 от 29.10.2024 г. на главния архитект на община Шумен е приключило с влязъл в сила съдебен акт – определение № 1419 от 06.10.2025 г. по адм. дело № 216/2025 г. на Административен съд – Шумен, оставено в сила с определение № 11741 от 19.11.2025 г. по адм. дело № 10968/2025 г. на ВАС. В това производство е прието, че Р. М. Н. и Н. М. Н. не попадат в кръга на заинтересованите лица по чл. 131 ЗУТ, тъй като УПИ IV - 2839 не е предмет на визата и с нея не се създава за първи път свързано основно застрояване между двата имота. Прието е също, че показаното във визата подземно застрояване няма статут на свързано застрояване. Неоснователно е и позоваването на установените от вещото лице недостатъци на инвестиционния проект и на процедурата по издаване на разрешението за строеж. Вещото лице е установило, че проектът не изяснява в достатъчна степен връзката на новопредвидената сграда със съществуващите сгради, както и че не е изработен Работен устройствен план за изясняване на връзките на съществуващото и новопредвиденото застрояване. Установени са и обстоятелства относно предвиденото подземно строителство, дълбочината на фундиране, необходимостта от укрепване на съществуващата сграда, както и несъответствия относно предвидената височина на част от сградата. Тези обстоятелства обаче касаят материалната законосъобразност на разрешението за строеж, а не процесуалната допустимост на жалбата. Правният интерес представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното оспорване, за която съдът следи служебно. Липсата на активна процесуална легитимация по чл. 149, ал. 2 ЗУТ препятства разглеждането по същество на доводите за незаконосъобразност на разрешението за строеж. Поради това, дори да са налице твърдения и доказателства за нарушения при издаването на административния акт, същите не могат да бъдат обсъждани по същество при липса на право на жалба срещу този акт. Неоснователно е и възражението, че необходимостта от изясняване на влиянието на подземното строителство върху съседния имот поражда самостоятелен правен интерес за жалбоподателите. Въпросът дали строителството може фактически да засегне собствеността им, включително дали изпълнението му може да създаде опасност за съществуващата в имота им сграда, не разширява установения от закона кръг на лицата, които могат да обжалват разрешението за строеж. В този смисъл правилно първоинстанционният съд е приел, че обстоятелствата относно начина на изпълнение на подземното строителство, конструктивната му връзка със съществуващите сгради и евентуалното отражение върху съседния имот касаят законосъобразността на разрешението за строеж и биха могли да бъдат обсъждани само при допустимо оспорване. Правилен е и изводът, че констатациите на вещото лице, съдържащи се в изготвената съдебно-техническа експертиза, относно липсата на работен устройствен план, неотразяването на подземното застрояване в ПУП и в инвестиционния проект, както и относно твърдяното превишаване на допустимата височина на част от сградата, не променят правното положение на жалбоподателите, доколкото същите не попадат сред изрично посочените в чл. 149, ал. 2 ЗУТ лица. По изложените съображения обжалваното определение се явява валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,