Решение № 1295 от 05.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6867/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Столична дирекция на вътрешните работи – МВР (СДВР) срещу решение №4828 от 12.02.2025 г., постановено по адм. дело № 9107/2024 г. по описа на на Административен съд София – град, в частта, с която СДВР е осъдена да заплати на И. В. Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 500 лв., ведно със законната лихва, считано от 23.05.2024 г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски. В касационната жалба се твърди неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа се, че не са доказани претърпени от ищеца неимуществени вреди, както и че вредите не следва да се доказват със свидетелските показания от близките на ищеца, доколкото те не могат да формират обективна преценка относно тяхното наличие. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска изцяло. Претендира се юрисконсултско възнаграждение Ответникът по касационната жалба – И. В. Г., с писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Не претендира разноски.. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК, както и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението в обжалваната част е неблагоприятно, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд София – град е уважил частично предявения от И. В. Г. иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като е осъдил СДВР да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 500 лв., причинени от отменена като незаконосъобразна заповед за задържане на лице, рег. № 226зз-402/22.02.2023 г., издадена от полицейски орган при 02 РУ – СДВР, ведно със законната лихва от 23.05.2024 г., и е отхвърлил иска за разликата до предявения размер от 2 000 лв. В отхвърлителната част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила. Съдът е установил фактите, свързани със задържането и неговата продължителност въз основа на представените писмени доказателства. Изслушани са свидетелски показания във връзка със задържането и психологическото състояние на ищеца. Първоинстанционният съд е приел за безспорно, че процесната заповед за задържане е отменена с влязло в сила съдебно решение на Софийски районен съд, потвърдено с решение на Административен съд – София град. Съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства относно отражението на задържането върху психическото състояние на ищеца и е направил извод за настъпили негативни психически изживявания, надхвърлящи обичайния житейски дискомфорт, но не и за твърдените трайни и интензивни страдания в пълния претендиран обем. Решението в обжалваната част е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне тази отговорност е необходимо да е налице отменен по надлежния ред административен акт, причинена вреда и пряка причинна връзка между тях. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че в случая са налице всички законови предпоставки за ангажиране отговорността на държавата. Несъмнено неправомерното задържане, осъществено въз основа на отменена като незаконосъобразна заповед, има негативно отражение върху психическото състояние на задържаното лице. По отношение на твърденията на касатора, че свидетелските показания на близките не са обективни и достатъчни, за да обосноват наличието на вреди, настоящата инстанция обръща внимание на първо място, че именно близките имат преки наблюдения върху психическото състояние на ищеца, което състояние се отразява на неговото поведение, а то може да бъде пряко наблюдавано. Освен това при анализа на гласните доказателства първоинстанционният съд е извършил задълбочена и критична преценка на свидетелските показания, като е кредитирал същите частично, а останалите е преценил като противоречиви. Незаконното лишаване от свобода представлява особено тежка намеса в основното право на лична свобода и сигурност. Самият факт на незаконосъобразното задържане, независимо от неговата продължителност, по естеството си поражда неимуществени вреди, изразяващи се в страх, стрес, унижение, чувство за безпомощност и накърняване на човешкото достойнство. Тези вреди са типични, обичайни и предвидими последици от незаконното лишаване от свобода и не подлежат на доказване като изключителни или извънредни факти. Това разбиране е трайно застъпено в практиката на Европейския съд по правата на човека, съгласно която при нарушение на чл. 5 от Конвенцията, включително при незаконно задържане, самото нарушение обосновава присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, без да е необходимо пострадалото лице да доказва конкретни допълнителни последици за здравето или социалния си статус. Съдът последователно приема, че лишаването от свобода само по себе си води до морални страдания, които подлежат на обезщетяване по силата на чл. 5 § 5 от Конвенцията. Същият стандарт се извежда и от практиката на Съда на Европейския съюз относно ефективната съдебна защита и правото на ефективно обезщетение при нарушение на основни права, прогласени в Хартата на основните права на Европейския съюз, включително правото на свобода и сигурност. Неоснователно е и оплакването за нарушение на чл. 52 от ЗЗД. Размерът на обезщетението е определен след преценка на всички релевантни по делото обстоятелства – продължителността на задържането, естеството на преживените негативни емоции и липсата на доказателства за по-тежки и трайни последици. Определеният размер от 1 500 лв. съответства на принципа за справедливост и на установената съдебна практика. При този изход на спора на касатора разноски не се следват. С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение