Определение № 8750 от 23.09.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8989/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на З. Ч., гражданин на Република Турция на Република Турция, против определение № 18616/30.05.2025 г., постановено по адм. дело № 5068/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата й срещу Отказ за издаване на виза № IST24031045V / 22.04.2025 г. вид „D“, издаден от Консулско длъжностно лице в Генералното консулство - Истанбул, Република Турция, по заявление № IST24031045V и е прекратено производството по адм. дело № 5068 / 2025 г. по описа на Административен съд София - град, I отделение, 45 - ти състав. В частната жалба се твърди, че определението е незаконосъобразно, издадено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при несъответствие с материалноправните разпоредби. Изложени са доводи по същество, свързани с основателността на жалбата срещу постановения от длъжностното лице отказ за издаване на търсената виза. Иска се отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът не изразява становище по частната жалба. За да се произнесе първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че оспореният пред съда отказ е постановен на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), с мотиви, че трудовият договор и длъжностната характеристика са разписани на български език, без превод на турски или английски език, което предполага неразбиране на условията на труд и изискванията на длъжността. Товарните автомобили работят в страните от Западна Европа, като в Република България влизат само за преминаване през ГТП, а това води до нарушаване на условията на трудовия договор и заобикаляне на закона. Пред първоинстанционният съд жалбоподателят е твърдял, че основанията за отказа са в нарушение а чл. 8 ЕКПЧ - правото му на личен живот, което не може да изключва дейности от професионално естество, имайки предвид, че работата на международен шофьор представлява неделима част от живота на З. Ч.. Посочела е, че предпоставка за успешното реализиране на трудовото правоотношение е установяването на територията на страната и сключването на трудов договор с местен работодател, а възпрепятстването на реализирането на трудовото правоотношение по отношение на шофьор на товарен автомобил (международни превози) неминуемо засяга и личния живот на лицето. Налице е преплитане на професионалния и личния живот. Посочени са и разпоредбите на чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. По отношение на чл. 6 от ЕКПЧ е посочено, че не е спазено изискването за справедлив административен процес. Първоинстанционният съдебен състав е установил от подадената жалба, че в нея не се сочи засягане на правата по чл. 8 ЕКПЧ, а само се твърди нарушения на професионалния живот. Пред него не се претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ, т. е не са налице изискванията на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ за допустимост на съдебен контрол върху акта. Върховният административен съд в настоящия състав от Четвърто отделение намира, че частната жалба е подадена от участник в първоинстанционното производство, срещу подлежащ на оспорване, неблагоприятен за лицето акт и в сроковете по АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Оспорения съдебен акт е постановен при съобразяване с установените в хода на производството и значими за същото факти и обстоятелства и при стриктно съобразяване на приложимите процесуални правила и материален закон. В жалбата до съда не са посочени каквито и да е било фактически основания, обуславящи засягане на основни права както по ЕКПЧ, така и по субсидиарно приложимата Харта на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/. Напълно несъстоятелни са твърденията на процесуалния представител на жалбоподателя, за наличието на задължение за съда да даде указания относно съдържанието и основанията, които следва да са обективирани в депозираната пред него жалба, водещи до определянето й като допустима за разглеждане. Съдът извършва проверка за съответствието на жалбата с изискванията на закона, пунктуално изброени в чл. 150, ал. 1 от АПК. Извън неговите правомощия е да указва на страните какво точно следва да е съдържанието й от фактическа страна или какви пороци на акта следва да се сочат, за да бъде същата определена като допустима за разглеждане. Жалбоподателят не е длъжен да посочи правна квалификация на оспорването си, но липсва пречка от изложението му съдът да достигне до извод за основанието, на което се твърди незаконосъобразност на оспорения административен акт. Неизпълнението на изискванията на закона за съдържанието на жалбата по отношение на специфичен вид производства, в частност това по чл. 10а от ЗЧРБ, неминуемо води до извод за недопустимост на оспорването и невъзможността производството да продължи по разписания в закона ред. При запознаване със съдържанието на жалбата съдът е установил, че не е налице възможност за разглеждане на производството поради недопустимост на жалбата. Правилно и обосновано е становището, че в случая следва да се съобрази постановеното от законодателя ограничение за съдебен контрол върху отказите за предоставяне на граждани на чужда държава на виза "D", даваща им право на дългосрочно пребиваване на територията на Р България. При липсата на изложени конкретни твърдения за нарушаване с оспорвания отказ на вписаните в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи основни права и свободи на жалбоподателя, съдът е бил длъжен да се съобрази с разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ, според която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 /от вида на процесната/ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато се претендира засягане на основни права и свободи по конвенцията. Неприложима в случая е и разпоредбата на чл. 120, ал. 1 от Конституцията, регламентираща възможност за оспорване на всички актове на администрацията, тъй като в настоящия случай е налице предвиденото в ал. 2 на същия текст изключение от общата клауза за обжалваемост на такива актове, изрично посочено в чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ. Предвид горното, жалбата правилно е определена като процесуално недопустима по смисъла на чл. 159, т. 1 АПК и е оставена без разглеждане, а постановеното в този смисъл определение като правилно, валидно и допустимо, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 236 от АПК, Върховен административен съд, Четвърто отделение