Определение № 372 от 02.09.2025 г. на ВКС по н. д. № 789/2025 г.

Производството пред ВКС е образувано по реда на чл. 44, ал. 1 от НПК. Предмет на възникналия спор за подсъдност между Районен съд Пловдив и Районен съд Велико Търново е кой е компетентен да разгледа молбата за реабилитация по чл. 87, ал. 1 от НК на М. Б. Р., подадена чрез пълномощника му – адвокат С. В. от АК Хасково. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди материалите по делото, намира следното: Районен съд Велико Търново е бил сезиран с молба от осъдения М. Б. Р., подадена от упълномощения му повереник - адвокат С.В. от АК Хасково, в която подробно са описани всички осъждания на Р. – общо девет и е отправено искане съдът да приеме, че са налице всички изисквания по чл.87, ал.1 от НК за реабилитация на молителя. По подадената молба в РС Велико Търново е било образувано ЧНД № 1129 по описа за 2025г. С определение от 15.08.2025 г. съдията - докладчик прекратил производството по делото, мотивирайки се с направената от приложената справка за съдимост на молителя констатация, че най - тежкото наложено на Р. наказание е наказанието в размер на три години лишаване от свобода, при първоначален строг режим, постановено от РС Пловдив, с присъда по НОХД № 4337/2015 г. влязла в сила на 05.06.2018 г. При така направената констатация и съобразно разпоредбата на чл. 433, ал. 2 от НПК, съдията - докладчик от РС Велико Търново е счел, че именно РС Пловдив е компетентен да се произнесе по молбата за реабилитация, поради което и постановил делото да бъде изпратено по компетентност на РС Пловдив. От своя страна, съдията - докладчик по образуваното в РС Пловдив ЧНД № 4642/ 2025 г. с Разпореждане № 4779 от 22.08.2025 г. прекратил съдебното производство по делото и повдигнал спор за подсъдност пред ВКС. Приел е, че макар действително на Р. да е било наложено от РС Пловдив наказание в размер на три години лишаване от свобода, постановено за изтърпяване при първоначален „строг“ режим, то впоследствие, с присъда от 14.02.2019 г., постановена по НОХД № 2301/2017г. РС Велико Търново е осъдил Р. на шест месеца лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим, но на основание чл.25 във връзка с чл.23 от НК е извършил групиране на така наложеното наказание с наказанието от три години лишаване от свобода, наложено с присъдата по НОХД № 4337/2015 г. от РС Пловдив, като определил едно общо най-тежко наказание - лишаване от свобода за срок от три години, което постановил да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. Мотивирайки се, че след като РС Велико Търново, определяйки общо наказание с присъдата си е наложил наказание, което в общ размер се явява най - тежко по смисъла на чл.433, ал. 2 от НПК, съдията - докладчик е приел, че именно РС Велико Търново се явява и компетентния съд, който следва да разгледа подадената молба за съдебна реабилитация. Настоящият съдебен състав счита, че компетентен да разгледа молбата за съдебна реабилитация е Районен съд Пловдив. Съгласно чл. 433, ал. 2 от НПК, когато лицето е осъдено с няколко присъди от различни съдилища, компетентен да разгледа искането за съдебна реабилитация е съдът, който е наложил най - тежкото наказание, а когато наказанията са еднакво тежки - съдът, който е постановил последната присъда. В случая, макар и в молбата да не е изрично посочено за кои осъждания молителят претендира постановяване на съдебна реабилитация, подробното изброяване на осъжданията от съдебното му досие и общо посоченото искане Р. да бъде реабилитиран позволява да се заключи, че искането за съдебна реабилитация обхваща всички осъждания. Предвид размера на наложените на осъденото лице наказания, ясно е, в случая спорът е породен само между РС Пловдив и РС В.Търново и е на плоскостта кой се явява компетентния съд по смисъла на чл.433, ал.2 от НПК, тоест „съдът постановил най-тежкото наказание“ - съдът наложил наказанието от три години лишаване от свобода при „строг“ режим с присъдата си ( РС Пловдив) или съдът, който на основание чл.25, вр. с чл.23 от НК е групирал това наказание, с наказанието, което сам е наложил – 6 месеца лишаване от свобода и е определил едно общо наказание – 3 години лишаване от свобода ( РС Велико Търново). Несъмнено е, че в дейността си по определяне на наказание при констатирана съвкупност – в хипотезата на чл.23 или на чл.25 от НК съдът е длъжен да прецени дали определеното за съвкупността общо най - тежко наказание ще постигне целите по чл.36 от НК или за поправяне и превъзпитание на осъденото лице, както и за постигане на генералната превенция общото наказание следва да бъде увеличено по реда и в условията на чл.24 от НК. Все в тази насока, съобразявайки дължимата постижимост на преследваните с наложеното наказание цели, съдът съгласно чл.25, ал.4 от НК следва да прецени и какъв да е начина на изтърпяване на общото наказание. Всички тези постулати, подробно обсъдени в мотивираното разпореждане на съдията –докладчик от РС Пловдив са принципно напълно верни, но неотносими към спорния въпрос за компетентния да се произнесе по молбата по чл.87 от НК съд. Вярно е, че чл.25, ал.4 от НК дава възможност на съда да се произнесе относно начина на изтърпяване на общо определеното наказание, тоест да реши въпроса с изпълнение на общото наказание, който обаче не е свързан с тежестта на наказанието, а както ясно е посочено в нормата – с неговото изпълнение. В тази насока са и правомощията на съда, който при определяне на общо наказание и за постигане целите му върху дееца разполага с възможността да прецени дали да го увеличи или не. Иначе казано, в производството по определяне на общо наказание, съдът не осъществява онази дейност, която чл.301, ал.1, т. 3 пр. първо от НПК и чл. 54 от НК го задължават и в този смисъл не извършва дейност по „индивидуализиране“ на наказанието. Възможността общото наказание да бъде увеличено в хипотезата на чл.24 от НК не е от естество да придаде друго съдържание на правилата, по които съвкупностите се наказват (в случая по чл.25 от НК) и не приравнява последната към дейността на съда по индивидуализиране на наказанието. В дейността си по определяне на общото наказание съдът не „налага“, наказание, а определя общо такова, което по размер следва да е най - тежкото измежду наложените му и не случайно съдебната терминология е използвана точно и коректно за да обозначи правомощията и обхвата на въпросите, които подлежат на решаване в съответното производство. Предвид тези съображения, настоящият състав на ВКС споделя изцяло възприетото от други състави на съда становище по въпроса за компетентния съд по см. на чл.433, ал.2 от НПК и не намира основание да се отклони от него. В О № 74/ 26.05.2010 г. по н. д. № 320/2010 г., на III н.о недвусмислено е посочено, че: „Съдът, който по правилата на подсъдността по чл. 39 от НПК, определя едно общо наказание по няколко осъждания, не е съд по налагане на наказание по смисъла на чл. 433, ал. 2 от НПК, тъй като той не се занимава с неговата индивидуализация, а само "определя" общото наказание по правилата на съвкупността.“ В същия смисъл са О№ 21/ 26.02.2016 г. по ч. н. д. № 141/2016 г., III н. о, О № 72/19.06.2015 г. по ч. н. д. № 804/2015 г., II н. о, О № 12/ 3.02.2020 г. по ч. н. д. № 41/2020 г., I н. о. Ето защо и на основание чл. 44 от НПК, ВКС