Определение № 501 от 12.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1938/2017 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК – във вр. чл. 262 ГПК. Образувано е по частната жалба с вх. № 9480/30.V.2017 г. (погрешно означена още и като „касационна”) на Д. Н. К. от София, подадена против определение № 1495 на Софийския апелативен съд, ГК, от 5.V.2017 г., постановено по гр. дело № 5548/2016 г., с което е била оставена без разглеждане нейна жалба срещу определение № 23553/7.Х.2016 г. на СГС по ч. гр. дело № 9918/2016 г. - за прекратяване на производството и изпращане на делото на съответния частен съдебен изпълнител: за произнасяне по искането на К. за възстановяване на срок. Оплакването на частната жалбоподателка е за незаконосъобразност на атакуваното определение на САС, поради което К. претендира за отменяването му и за връщане на делото на СГС „за провеждане на открито заседание съобразно изискванията на чл. 66, ал. 1 ГПК и произнасяне с решение по съществото на искането за възстановяване на срок”. Инвокиран е довод, че „на практика с атакуваното определение на САС се признава материална компетентност на ЧСИ да се произнася по адресирани до съда искания за възстановяване на срок, заявени на основание чл. 46, ал. 4 ГПК, във вр. чл. 64, ал. 2 ГПК”. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по частната жалба [фирма]-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта й, така и по основателността на съдържащото се в нея оплакване за незаконосъобразност на атакуваното прекратително определение на САС, претендирайки за потвърждаването му, както и да присъждане на разноски, но без да са били ангажирани доказателства, че такива реално са били направени. Инвокиран е довод, че основателно предходната частна жалба на К. срещу определението на първостепенния съд /СГС/ е била оставена без разглеждане, след като е била насочена „срещу акт, постановен по жалба срещу акт, който не подлежи на оспорване”. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в прекратеното частно въззивно пр-во пред САС, настоящата частна жалба на Д. Н. К. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна. Пред Софийския градски съд К. е обжалвала - по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК - възлагателно постановление на ЧСИ по изп. дело № 20138400400930. Такава жалба се подава задължително чрез съответния съдебен изпълнител /чл. 436, ал. 1 ГПК/ до окръжния съд по мястото на изпълнението и по отношение на нея субсидиарно се прилагат разпоредбите на чл.чл. 260, 261 и 262 ГПК. Съгласно чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК жалбата се връща, когато е подадена след изтичането на срока за обжалване и тази проверка за редовността й е възложена на съдебния изпълнител, задължен надлежно да я администрира. Приемайки, че в процесния случай жалбата на К. срещу възлагателното му постановление е просрочена, съдебният изпълнител я е върнал с разпореждане, което на свой ред е било атакувано от настоящата частна жалбоподателка пред СГС, като в същата тя е поддържала и особено искане по чл. 64, ал. 2 ГПК, отново адресирано до този съд, за възстановяване на пропуснатия срок за обжалване на възлагателното постановление. Независимо от становището на К., изразено в настоящата й частна жалба /погрешно означена още и като „касационна”/, компетентен да се произнесе по особеното й искане за възстановяване на пропуснат срок за обжалване на възлагателното постановление е бил администриращият такава частна жалба съдебен изпълнител, комуто СГС е върнал с определението си от 7.Х.2016 г. делото за допълване на разпореждането му по чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК. Това „връщане” обаче, не попада сред нито една от двете категории определения по т.т. 1 и 2 на чл. 274, ал. 1 ГПК, срещу които могат да бъдат подавани частни жалби пред по-горен съд. Напротив, за определение № 23553/7.Х.2016 г. на СГС, постановено по ч. гр. дело № 9918/2016 г., нито е предвидено изрично в закона, че то подлежи на обжалване, нито то е преграждащо по-нататъшното развитие на производството по чл. 435, ал. 3 и сл. ГПК. Ето защо основателно СГС е посочил във финалната част от диспозитива на този свой акт, че той не подлежи на обжалване, а, като е споделил изцяло този негов правен извод, съставът на Софийския апелативен съд е постановил правилно /законосъобразно/ определение за оставяне частната жалба на К. без разглеждане, което поради това ще следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение