Решение № 14618 от 7.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3341/2013 г.

Решение № 14618 от 7.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3341/2013 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на Малин Стоименов Марчев от гр. Пловдив срещу Решение № 70/14.01.2013 г., поставено по адм. дело № 1419/2012 г. по описа на Административен съд - Пловдив в частта, с която е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт № 161105428 от 03.01.2012 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД Пловдив на НАП, потвърден с решение № 270 от 12.03.2012 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" Пловдив, в останалата част относно допълнително установените публични задължения по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) и чл. 48 ЗДДФЛ, както следва: за 2004 г. - главница в размер на 7276,30 лева и лихви за забава в размер на 6067,13 лева; за 2007 г. - главница в размер на 14 961,32 лева и лихви за забава в размер на 6543,76 лева и за 2008 г. - главница в размер на 767,14 лева и лихви в размер на 219,83 лева. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закони, както и поради необосноваността му, които съставляват отменителното касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът моли за отмяна на решението в обжалваната част и за отмяна на ревизионния акт в потвърдената му част. Претендира разноски. Ответната страна по касационната жалба - Директорът на дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" /с предходно наименование "ОУИ"/ Пловдив чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт Г. Коева в писмено становище я оспорва като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, намира касационната жалба, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, за процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С решението си, в обжалваната му част, Пловдивският административен съд е отхвърлил жалбата на Малин Стоименов Марчев против ревизионен акт № 161105428 от 03.01.2012 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД Пловдив на НАП, потвърден с решение № 270 от 12.03.2012 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" Пловдив, в частта относно допълнително установените публични задължения по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) и чл. 48 ЗДДФЛ, както следва: за 2004 г. - главница в размер на 7276,30 лева и лихви за забава в размер на 6067,13 лева; за 2007 г. - главница в размер на 14 961,32 лева и лихви за забава в размер на 6543,76 лева и за 2008 г. - главница в размер на 767,14 лева и лихви в размер на 219,83 лева. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА в обжалваната си част е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. За да отхвърли жалбата на Малин Стоименов Марчев в тази част, първостепенният съд е приел, че са били събрани доказателства, въз основа на които правилно е констатирано превишение на разходите над приходите, респективно, че е било налице обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК и основите за облагане законосъобразно са били определени по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК. В този смисъл, органите по приходите законосъобразно са прибавили към декларираните от лицето доходи от трудова дейност констатираните превишения, формирайки по този начин отделните годишни данъчни основи за облагане с данък върху доходите, към който е приложена действаща през съответната година данъчна ставка по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) и чл. 48 ЗДДФЛ. Това не е направено единствено при формиране на данъчната основа за 2008 г., като за такава в ревизионния доклад неправилно е прието констатираното превишение на разходите над приходите за същата година без към него да са добавени декларираните доходи по трудово правоотношение. Допуснатото нарушение е в полза на ревизираното лице, тъй като води до формиране на по-ниска данъчна основа и по-малък размер на данъчното задължение. Решението на ПАС в обжалваната му част е правилно и законосъобразно. Изводите за законосъобразност на обжалвания РА в частите за определените данъчни задължения на жалбоподателя за 2004 г., 2007 г. и 2008 г. по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) и чл. 48 от ЗДДФЛ са обосновани от подробната преценка и съпоставяне на събраните доказателства, при което са спазени процесуалните правила и точно е приложен относимият материален закон. Правилно съдът е отхвърлил като неоснователно възражението, наведено и пред настоящата инстанция, за незаконосъобразност на образуваното ревизионно производство след изтичане на давностния срок по смисъла на чл. 140, ал. 1 от ДПК (отм.) и чл. 108, ал. 1 от ДОПК за дължимия данък за 2004 г. В случая този срок е в границите от 01.01.2006 г. до 31.12.2010 г., а ЗВР, поставила началото на процедурата по установяване на данъчните задължения, е издадена на 16.11.2010 г., с оглед на което ревизията е образувана и проведена законосъобразно. Съгласно чл. 141, ал. 1, т. 1 от ДОПК (отм.) давността се спира когато е започнала данъчна ревизия - до завършването й, но за не повече от една година. От тази разпоредба става ясно, че давността, спряна за периода 16.11.2010 г. - 16.11.2011 г., изтича на 31.12.2011 г., което е събота - неработен ден и в случая е приложима разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК вр. чл. 144 АПК. Съгласно него, когато последният ден от срока за извършване на дадено процесуално действие е неприсъствен, то в такъв случай срокът изтича в първия следващ присъствен ден - 02.01.2012 г., която дата е обявена за почивен ден с Решение № 834 на МС от 17.11.2011 г. за разместване на почивни дни през 2012 г. Става ясно, че давностният срок изтича на 03.01.2012 г., когато е издаден и обжалваният Ревизионен акт № 161105428 от 03.01.2012 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД Пловдив на НАП, потвърден с решение № 270 от 12.03.2012 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" Пловдив. Обжалваният ревизионен акт е издаден преди изтичане на давностния срок. По силата на обжалването на издадения ревизионен акт и на основание чл. 141, ал. 1, т. 5 ДПК (отм.) давността е спряна, считано от 03.01.2012 г. Няма данни и твърдения да е изтекла абсолютната давност за установените данъчните задължения за период 2004 г. Неоснователно е и оплакването в жалбата за незачитане действието на влезлия в сила АПВ, относим към 2007 г. предвид издаването му след изменение на разпоредбата на чл. 129, ал. 3 от ДОПК и съобразявайки ТР № 1/2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСК на ВАС, правилно съдът е приел, че, дори и да са влезли в сила, АПВ могат да бъдат изменяни при отменяни при извършване на ревизия по общия ред за същите периоди и не е необходимо за нейното възлагане да се спазва реда по чл. 133 - чл. 134 от ДОПК. Обосновано е и становището на решаващия съд по съществото на правния спор за наличие на основанието по чл. 122, ал. 1, т. 7 вр. ал. 2 от ДОПК за провеждане на ревизията по особения ред и определяне на данъчната основа за облагане по възможно най-обективен и достоверен начин. С оглед законовата презумпция на чл. 124, ал. 2 от ДПК, жалбоподателят, носещ доказателствената тежест, е следвало да опровергае считаните за верни фактически констатации на органа по приходите. От анализа на събраните писмени и гласни доказателства и доказателствени средства правилно съдът е приел за недоказана поддържаната теза на РЛ за начално салдо за 2004 г., разходи за издръжка и размера на декларираните доходи от дейност като земеделски производител. В подкрепа на този извод в мотивите на съдебния акт се съдържат обстойни и аргументирани съображения за правилността на констатациите в РА, че за процесните периоди е налице превишение на разходите над приходите /чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК/. Тези превишения са включени при определяне на годишните данъчни основи за облагане, с оглед на което и приложимите норми на действащите данъчни закони /чл. 35 от ЗОДФЛ - отм. и чл. 48 от ЗДДФЛ/, задълженията за данъци върху доходите са определени законосъобразно. За периода от 1999 г. до 2006 г. включително за жалбоподателя не е налице законово основание да издава касова бележка или друг документ за реализираните доходи от селскостопанска дейност и едва след влизане в сила от 01.01.2007 г. на чл. 9, ал. 2 ЗДДФЛ е задължен да издава документ за придобитите от него доходи от източници по чл. 10, ал. 1, т. З и 4, съдържащ реквизитите по чл. 7, ал. 1 от Закона за счетоводството. Документи за декларираните доходи от дейността като земеделски производител не са представени за периоди 2007 г. и 2008 г. Освен това в доказателствена тежест на РЛ е да установи действителното получаване на приходи от дейността си, независимо от липсата на законоустановено задължение за издаване на документ за получените доходи. С оглед необлагаемостта само на доходите, получени от непреработена растителна и животинска продукция, в тежест на земеделския производител е да установи вида на реализираната продукция, от която твърди, че е получил доходи. Същият следва да удостовери обстоятелствата, че доходите са от продажбата на непреработена продукция, а не на вторични стоки, доходите от които биха били на общо основание облагаеми. Доколкото от обстоятелството, че доходите са от непреработена продукция, лицето черпи изгодни за себе си правни последици - необлагаемост на съответния доход, то същият следва да разполага с документ, удостоверяващ продажбата на именно на такава произведена и непреработена продукция. Съдът правилно е коментирал, че по своята същност ГДД представляват частни свидетелстващи документи, които не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. В случая не е спорно декларирането на доходите на земеделския производител, а фактът на реалното им получаване. Административен съд - Пловдив правилно е приел, че декларираните доходи в големи размери следва да произтичат от обработка на земи и реализация на продукция чрез използване на механизация, работна ръка, база за съхранение на добивите, транспортни средства и при наличие на насрещни контрагенти. По делото обаче са представени единствено решения за възстановяване на собствеността върху земеделски земи, но не и достатъчно годни доказателства, установяващи обработката на земите от страна на касатора, съответно - получаването на приходи от обработката на земите. Обосновано съдът е приел, че фактът, че родителите на жалбоподателя също са реализирали определени доходи, в значителен размер, включително от дейност като земеделски производители, не означава, че тези пари са предоставени на жалбоподателя, за което и липсва изявление от страна на свидетелката Марчева. Тя не е установила в показанията си, че заедно със съпруга си са предоставили на сина си суми, формиращи претендираното от него начално салдо от 150 000 лева. По направеното от жалбата възражение, че съдът е длъжен да съдейства на страните за изясняване на формални грешки и неясноти в изявленията им, както и да им указва за кои обстоятелства от значение по делото не сочат доказателства е неоснователно. Видно от протоколите от съдебни заседания е, че жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, е правил доказателствени искания и тяхното събиране е допуснато от съда. Съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването и е дал възможност на страните да ангажират доказателства. Съдът е длъжен да укаже доказателствената тежест, какви факти и обстоятелства от обективната действителност следва да докажат страните, но не и конкретно какви доказателства да бъдат събрани от страните, а още повече сам да събира доказателства при липса на направени доказателствени искания в тази посока от страна на жалбоподателя. Административен съд - Пловдив е обсъдил и събраните в хода на съдебното производство доказателства, като обосновано е заключил, че същите, ведно с тези събрани в хода на ревизията, не опровергават фактическите констатациите на органа по приходите, ползващи се с презумптивна доказателствена стойност. По изложените съображения решението на първоинстанционния съд, в обжалваната м, у част, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. В останалата си част решението като необжалвано е влязло в сила. Касационната инстанция не присъжда разноски, тъй като юрисконсултското възнаграждение в дължимия размер, вече е било присъдено от административния съд. Водим от гореизложеното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,