Решение № 7294 от 29.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 527/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208- 228 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Г. К. К. срещу Решение № 42823/19.12.2025 г., постановено по административно дело № 5504/2025 г. по описа на Административен съд– София-град, с което е бил отхвърлен искът на същото лице с правно основание чл. 256, ал. 1 АПК. В касационната жалба се твърди, че така постановеното, първоинстанционно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост– касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът счита, че в конкретния случай първоинстанционният съд изобщо не е разгледал въпроса дали е налице задължение за действие, произтичащо пряко от нормативен акт. Неправилно е приложил разпоредбата на чл.79, ал.1 ГПК и чл.256 от същия нормативен акт. Цитира съдебна практика и претендира за отмяна на първоинстанционното решение и произнасяне на касационната инстанция по същество. Ответната страна– Областен управител на област София в писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна. Изразява мнение за правилност на съдебния акт, като постановен при съблюдаване на материалния закон, съдопроизводствените правила и обоснован. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение, като поддържа, че жалбата е неоснователна. Излага съображения, че оспореното съдебно решение се явява правилно, валидно, допустимо и постановено без нарушения на съдопроизводствените правила. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Първоинстанционното производство по настоящия спор е образувано по иск на Г. К., против Областния управител на област София и квалифицирано от съдебния състав, съобразно твърденията в жалбата, като такъв с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във вр. с чл. 256, ал. 1 АПК. От фактическа страна първоинстанционният съд е приел, че производството е образувано по жалба на Г. К. К. срещу мълчалив отказ на областния управител на област София да й заплати сумата от 200 лв., претендирана като разноски по снабдяване с изпълнителен лист от 07.02.2025 г., удостоверяващ вземането й срещу администрацията на същия орган. Ответникът е оспорил жалбата като неоснователна. Съдът е приел за установено, че с молба вх. № ОА23-9764-5/21.02.2025 г. жалбоподателката е поискала от областната администрация да й бъдат изплатени сумите от 1010 лв. по издадения срещу същата структура изпълнителен лист, както и 200 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение за събиране на вземането. Установено по делото било и това, че Администрацията е изплатила сумата по изпълнителния лист, но е отказала да възстанови претендираните разноски – адвокатски хонорар за снабдяване със самия изпълнителен лист.Прието за установено от страна на първоинстанционния съд било и това, че по-късно с молби вх. № ОА23-2174/24.03.2025 г. и вх. № ОА23-9764-5/08.05.2025 г. К. повторно е поискала заплащане на сумата от 200 лв. като разноски по изпълнението, но до иницииране на съдебното производство на 19.05.2025 г. плащане не е последвало. Първоинстанционният съд на база постановено определение № 9372/07.10.2025г. по адм. д. № 9574/2025г. по описа на ВАС е приел жалбата за допустима, като подадена в срок и от лице с правен интерес, но разгледана по същество я е намерил за неоснователна. В правните си изводи съдът е изложил съображения, за това че областната администрация представлява държавно учреждение и юридическо лице по смисъла на чл.57, ал.2 от Закона за администрацията, поради което задълженията, произтичащи от актове, действия или бездействия на областния управител, се изплащат от бюджета на администрацията. Приел е, че издаденият изпълнителен лист удостоверява парично вземане, основано на съдебно решение, което съгласно чл.268, т.2 АПК представлява изпълнително основание, а изпълнението му се осъществява по реда на чл.519 ГПК във връзка с препращащата разпоредба на чл.269, ал.2 АПК. Съдът е подчертал, че съгласно чл.519, ал.1 ГПК принудително изпълнение срещу държавни учреждения е недопустимо, като законодателят е предвидил специален ред за удовлетворяване на такива вземания чрез доброволното им изплащане от съответния бюджет. В тази връзка първоинстанционният съд подробно се е позовал на мотивите на решение № 15/21.12.2010 г. по к.д. № 9/2010 г. на Конституционния съд, в което е разяснена конституционната допустимост на специалния режим по чл.519 ГПК и необходимостта от защита на публичния интерес и финансовата стабилност на държавните учреждения. Съдът е възприел изложеното от Конституционния съд, че изпълнението на съдебно признатите вземания срещу държавни учреждения има смесен характер – частноправен по отношение на самото вземане и административноправен по отношение на начина на изпълнението му, като поради особеното положение на държавата не се допуска упражняване на държавна принуда срещу самата държава. Изхождайки от тази нормативна уредба и конституционните й основания, съдът е достигнал до извода, че след като законът изрично забранява принудително изпълнение срещу държавни учреждения, не могат да възникнат и подлежащи на възстановяване разноски по такова изпълнение. Според съда предприетите от жалбоподателката действия по водене на преговори или осъществяване на друго взаимодействие с областната администрация във връзка със събиране на вземането са извършени изцяло на нейна собствена отговорност и за нейна сметка, без да съществува нормативно основание претендираните 200 лв. да бъдат възстановени от администрацията. По тези съображения съдът е отхвърлил жалбата срещу мълчаливия отказ на областния управител на област София да изплати сумата от 200 лв., представляваща разноски за събиране на вземането по изпълнителния лист. С оглед изхода на спора и на основание чл.143, ал.3 АПК първоинстанционният съд е приел, че разноските следва да останат в тежест на жалбоподателката, като е уважил своевременно направеното искане на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Размерът му е определен на 200 лв., съобразно чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл.37, ал.1 ЗПП. При така представената фактическа и правна обстановка и след като прецени доводите на страните Върховният административен съд в настоящия състав намери касационната жалба за неоснователна, а оспореното с нея решение за правилно като краен резултат, макар и по мотиви, различни от изложените от страна на първоинстанционния съд. Разпоредбата на чл. 256 от АПК предвижда две хипотези при които е допустима защита срещу бездействието на административен орган, който по силата на закон или подзаконов нормативен акт за прилагането му дължи извършване на конкретни фактически действия. Първата хипотеза – тази по ал. 1 на чл. 256 от АПК предвижда предпоставки, при които административният орган бездейства и не изпълнява свое задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, а втората по ал. 2 - да е сезиран с искане да извърши фактически действия, които е длъжен да извърши по силата на закон, но в продължение на 14 дни бездейства. В конкретния случай се сочи, че последно органът е бил сезиран с искане № ОА23-9764-5/08.05.2025 г., с което К. за пореден път е поискала заплащане на сумата от 200 лв. като разноски по изпълнението на влязлото в сила решение. Т.е. касае се за искане, чиито обстоятелства го сочат не като попадащо в хипотезата на чл.256, ал.1 или 2 АПК, а в тази на дял пети, Глава седемнадесета, касаеща изпълнение на административни актове и съдебни решения по административни дела. Съгласно разпоредбата на чл.269, ал.2 АПК, частните вземания на държавата и общините, вземанията за вреди от незаконосъобразните административни актове и от принудително изпълнение и другите частни парични вземания, породени или удостоверени от изпълнителни основания по чл. 268, както и вземанията за разноски, свързани с изпълнението, се изпълняват по реда на Гражданския процесуален кодекс. В този случай, доколкото молбата, инициирала спорното производство е била депозирана пред административния орган на 19.05.2025г., то същата правилно е била преценена от първата съдебна инстанция като отговаряща на установената от закона задължителна процесуална предпоставка. Друга такава за допустимостта на оспорването по чл. 256, ал. 2 АПК е наличието на дължими по закон действия, които органът, посочен като ответник следва да извърши след споменатата по-горе покана, но същият отказва. Посочените действия, както изрично предвижда това законът – чл.256, ал.2 АПК, следва да са фактически, а не правни, доколкото правните действия на администрацията биват обективирани в адм. актове и услуги, чийто отказ да бъдат постановени или извършени подлежи на оспорване по различен процесуален ред. Предвид изложеното, първоинстанционният съд правилно е приел отправената молба за допустима и е разгледал отправеното искане по същество. Неправилни според настоящата съдебна инстанция се явяват обаче изложените мотиви по съществото на спора, а именно че доколкото принудително изпълнение срещу държавни органи е недопустимо, то недопустимо е и съществуването на разноски за реализиране на този способ, поради което разноските следва да бъдат приети, като сторени от ищеца по собствено желание и не подлежат на възстановяване. Правилно касаторът сочи, че при надлежноустановена от съдебния състав и безспорна между страните фактическа обстановка, първоинстанционният съд е пропуснал да провери обосновано наличието или липсата на предпоставките в конкретния казус. Три са основните изисквания, които нормата на чл. 256 АПК поставя към този вид искове. Първото е като ответна страна да бъде посочен, съответно конституиран административен орган, за разлика от общото исково производство, където страна е юридическото лице, в рамките на чиято структура функционира причинилият увреждането – дл. лице или орган. На второ място същият орган да е посочен като адресат на конкретна правна норма, т. е. нормата да е такава, че със самото си съдържание изрично да задължава конкретен орган да предприеме конкретно действие, което да не се изразява в издаване на административен акт или извършване на административна услуга, които подлежат на оспорване по самостоятелен правен ред. Видно от събраните доказателства, безспорно се касае за претенция от страна на ищцата, насочена срещу орган на власт с искане да извърши фактическо действие по заплащане на претендирана като дължима сума за образуване на изпълнително дело. Налице е безспорно бездействие от страна на органа, като видно от изложените съображения същият не е заплатил претендираната сума не защото не е била предвидена в бюджета на съответната структура за текущата година, а защото счита сумата за изначално недължима. Установено е мнението, че във всички случаи, в които учреждението откаже да заплати разноските по изпълнението, отказът бил той изричен или мълчалив, подлежи на контрол по реда на АПК и следва да бъде разгледан от административния съд. В този случай ръководителят на учреждението съвместява две фигури – тази на представляващ длъжника и тази на изпълняващ орган. От една страна учреждението е длъжно да изпълни задължението, а от друга – неговият ръководител следва да организира това изпълнение. Напълно ясно е, че разходите направени от взискателя в производството по снабдяване с изпълнителен лист, не е възможно да фигурират в издадения изпълнителен лист, който повтаря съдържанието на диспозитива на осъдителния съдебен акт. Доколкото тези разходи представляват разноски по изпълнението и са за сметка на длъжника на осн. чл. 79 ГПК, те следва да бъдат събрани, респ. заплатени заедно със сумите по изпълнителния лист. В крайна сметка от тази техническа и финансова тежест са обвързани и двете страни, взискателят понеже е задължен да представи изпълнителния лист, за да заяви заплащане на претенцията си, а ответният орган, като длъжник и изпълнител, понеже процесуалният закон (чл.519, ал.2 АПК) му вменява задължение да плати едва след предявяването на самия изпълнителен лист. Доколкото нормата на чл.435, ал.2 ГПК предвижда възможност за оспорване от страна на длъжника единствено на актовете по определяне на разноските по изпълнението от страна на съдебния изпълнител, каквато очевидно не е настоящата хипотеза, то спорът за дължимостта на същите, респ. техния размер органът е следвало да отнесе до съответния административен съд по реда на чл.292 и сл. АПК, каквото производство не се твърди да е проведено от страна на ответника по касация. Фактическото оспорване дължимостта на тези разноски от страна на органа не е достатъчно за да откаже плащането на същите, тъй като това би предоставило на органа несъразмерно голямо процесуално преимущество пред взискателя, каквото е недопустимо в едно изпълнително производство, включае такова по чл.519, ал.2 ГПК. Това обаче е въпрос, свързан с реализиране на процесуалните права на страните по дял пети – изпълнение на административните актове и съдебните решения. Видно от разпоредбата на чл.283 АПК, изпълнителното производство приключва с изпълнението на задължението и събирането на разноските по производството. Докато това не е сторено и се касае за отказ да бъдат изпълнени незаместими задължения за областния управител, действащ и като ръководител на задължената структура и като орган по изпълнението му, налице е процесуалната възможност бездействието му да бъде оспорено по реда на чл.294 и сл. АПК, вр. чл.298, ал.3 АПК. Касаторът не се е възползвал от тази правна възможност, а същата опосредява връзката между задължението, свързано с изпълнението и бездействието на длъжника, поради което правилно като краен резултат молбата му е била отхвърлена от страна на първоинстанционния съд. По изложените съображения настоящият състав на ВАС следва да отхвърли касационната жалба против оспореното пред него решение на АС- София-град, и остави същото в сила. При този изход на делото, на ответника се дължат разноски, но такива не са претендирани, поради което съдът не дължи произнасяне. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд