Определение № 4887 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 315/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 27636 от 04.11.2024 г., подадена от името на П. Й. И., П. М. М., Н. М. М. и Д. И. М., чрез адв. И., срещу решение № 881 от 26.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1017/2024 г. по описа на ОС - Варна, с което е потвърдено решение № 644 от 29.02.2024 г. по гр.д. № 6534/2022 г. по описа на РС – Варна за признаване за установено по отношение на П. Й. И., П. М. М., Н. М. М. и Д. И. М., че Г. Д. К. и В. Г. К. притежават ограничено сервитутно право на преминаване през подробно индивидуализирана реална част от 25 кв. м. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място].

В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради противоречието му с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че решаващият съд не е съобразил в пълнота всички доказателства по делото относно регулационния статут на процесния имот; неправилно е анализира свидетелските показания и неправилно е приложил материалния закон. Според жалбоподателите действията на ищците по повод процесната част представлявали търпими действия; липсвало манифестиране на намерението за своене на претендираното право на преминаване; не били налице основанията на ЗУТ за придобиване по давностна това право. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на установителния иск. Претендират се разноски.

В изложението към касационната жалба се поддържа очевидна неправилност на въззивното решение, както и наличие на специалните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Формулирани са следните правни въпроси:

1/ За задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи мотиви по тях съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК.

2/ За възможността вещното право на преминаване да се учреди на основание придобивна давност.

3/ Приложима ли е формата за действителност за учредяване на право на преминаване за неурегулираните имоти?

4/ Как се определя липса на достъп до господстващия имот, ако същият има лице на улица и ако собственикът са е ограничил този достъп чрез застрояване по уличната регулационна линия?

5. При одобрен ПУП допустимо ли е придобиване на право на преминаване, с което се отнема лицето на служещия имот и се влошават условията за застрояването му?

6. Допустимо ли е учредяване на право на преминаване, ако не отговаря на изискването за най-малко вреда за служещия имот?

7. Допустимо ли е учредяване на право на преминаване по давност, с което се прокарва временен път до господстващия имот, ако той има лице на улица?

8. Следва ли въззивният съд да назначи служебно експертиза за установяване на регулационен статут на имотите, при наличие на оплакване във въззивната жалба срещу направения от първоинстанционния съд извод?

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация Г. К. и В. К. чрез пълномощника адв. Джамбазова изразяват позиция за неоснователност на жалбата и липса на предпоставки за допускане на касационен контрол.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена в срок, от лице, имащо правен интерес от обжалване и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Предмет на делото е установителен иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците притежават ограничено сервитутно право на преминаване през реална част с площ около 28 кв. м. от поземлен имот с идентификатор *, за който ответниците се снабдили с нотариален акт за собственост по давност. В исковата си молба ищците се позовали на изтекла в тяхна полза придобивна давност вследствие упражнявано спокойно и непрекъснато владение на правото на преминаване през процесната част в периода 2002 г.-2022 г. За да потвърди решението на районния съд, с което искът е уважен, въззивният съд приел, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор * в [населено място], в който са изградени масивна сграда-автосервиз, автомивка, офис и 4 бр. гаражи и подпорна стена. Съобразил, че с констативен нотариален акт от 2021 г. в полза на ответниците е удостоверено правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1156 кв. м. Двата имота – на ищците и на ответниците - са съседни.

Съдът приел за установено от заключението на вещото лице, че достъпът до автосервиза, разположен на втория етаж на сградата в имота на ищците, се осъществява по рампа, върху която попадат 25 кв.м. в южната част на ПИ с идентификатор ***. Денивелацията между имота на ищците и [улица]е 2,7 м., поради достъпът до втория етаж е възможен само по процесната рампа.

Въз основа на заключението, проследяващо статута на имота на ответниците в различните планове, съдът установил, че посочените 25 кв.м. от процесната рампа не са били част от техния имот пл. № * по кадастралния план от 1973 г. Процесната площ не била собственост на ответниците, а попадала в имот пл.№ * по кадастралния план от 1973 г., записан на Н. А. Х..

От свидетелските показания съдът приел, че от построяването на сградата в имота на ищците през 2002 г. достъпът до автосервиза, който се намира на втория етаж на сградата, се осъществява по процесната рампа, на която през 2008 г. ответниците изградили подпорна стена, разделяща рампата от техния имот.

По тези мотиви въззивният съд направил извод, че изграждането от ищците на рампа, свързваща улицата с втория етаж на сградата им, и използването на тази рампа през периода 2002 - 2022 г. разкривало недвусмислено намерението за своене на правото на преминаване по рампата, поради което ищците са придобили по давност сервитутното право да преминават по нея. В съответствие с извода си за основателност на предявения иск съдът постановил крайния си акт.

При тези правни изводи на въззивната инстанция не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

На първо място, не е налице твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на съдебното решение. Тя се установява при пръв прочит на съдебното решение, без да е необходимо да се прави преглед на събраните по делото доказателства. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба; при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат.

В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. Оплакването на жалбоподателите касае съответствието на правните изводи на съда с доказателствата по делото, което представлява оплакване за необоснованост и не може да се разглежда в етапа на подбор по чл.288 ГПК. От мотивите на въззивното решение не се установява тежък порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи на правилата на формалната житейска логика, както и на практиката на ВКС.

Не е налице основание за допускане до касация и по поставените въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Първият поставен въпрос е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС като въззивният съд е изложил доводи по всяко отделно оплакване във въззивната жалба, както и по доводите на страните, направени в хода на производството. По втория и третия въпроси съществува практика, според която вещно право на преминаване може да се придобие по давност, с която въззивният съд се е съобразил. Четвъртият и петият въпроси относно възможността да възникне сервитутно право извън хипотезите на чл.192, ал.3 и ал.4 ЗУТ и относно право на преминаване при одобрен ПУП - ПУР не съответства на мотивите на въззивния съд и на приетата от него фактическа обстановка, следователно липсва общата предпоставка за допускане до касация по този въпрос. Въззивният съд изрично е посочил, че достъпът до втория етаж на сградата, на който се помещава автосервиз, се осъществява единствено по процесната рампа, както и изрично е приел, че имотите не са урегулирани. По тази причина не съответства на мотивите на обжалваното решение и формулираният от касаторите седми въпрос, изхождащ от наличието на лице към улица на „господстващия имот“. Посоченото важи и за шестия въпрос, който също не е разрешаван от въззивния съд, а е отражение на защитна теза на касаторите. Освен това въззивният съд е приел, че „служещият“ имот не принадлежи на ответниците. Осмият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд няма задължение да назначава експертиза за обстоятелства, за които са събрани доказателства, освен ако е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. В случая в първоинстанционното производство са приети две заключение на СТЕ, които са обосновани и не будят съмнение в правилността им. По делото няма нито едно доказателство, че имот с идентификатор *** е в регулация, а решението на Общински съвет В., с което е одобрен ПУП – план за улична регулация от 2012 г., на което ответниците се позовават, е отменено от административния съд по жалба на П. И..

Разглеждането на касационните жалби по действащия процесуален закон е факултативно и е в зависимост от наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Във фазата по селектиране на касационната жалба съдът не обсъжда доказателствата по делото, а установява наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК съобразно изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК единствено въз основа на въззивното решение. Тъй като жалбоподателите не обосновават в изложението към касационната си жалба наличие на основания за разглеждането й, обжалването не може да бъде допуснато.

При този изход касаторите дължат на ответниците направените разноски за касационното производство в размер на 1700 лева.

По изложените съображения съдът