Определение № 191 от 08.04.2026 г. на ВКС по н. д. № 289/2026 г.

Производството пред Върховния касационен съд е образувано на основание чл. 44, ал.1 от НПК, след като с разпореждане от 23.03.2026 г. съдията-докладчик по ЧНД №1761/2025 г. по описа на Софийски градски съд е прекратил съдебното производство по делото и е повдигнал спор за подсъдност с Окръжен съд – Разград. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като разгледа материалите по делото, намери следното: Окръжен съд – Разград е бил сезиран с искане за признаване и изпълнение на постановено от несъдебен орган на Федерална Република Германия решение за налагане на финансова санкция (глоба) в размер на 150 евро и 28,50 евро разноски на българския гражданин С. Е. Е.. По реда на чл. 32, ал.1 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС) е било образувано НЧД № 94/2025 г. В приложеното удостоверение по чл. 4 от Рамково решение №2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции е посочен последният известен адрес на засегнатото лице – [населено място], [улица]. По делото е била изискана справка от Национална база данни „Население“ (НБД), от която е установено, че настоящият и постоянен адрес на Е. се намират в [населено място], ж.к. „*****". № 65, вх. „Е“, ет.3, ап. 8. С определение № 33 от 10.03.2025 г., с аргумент, че актуалното местоживеене на засегнатото лице е в [населено място], производството по ЧНД № 94/2025 г. по описа на Окръжен съд – Разград е прекратено, като делото е изпратено на Софийския градски съд. В последния съд е било образувано ЧНД № 1761/2025 г. С цитираното по-горе разпореждане от 23.03.2026 г. съдията – докладчик е приел, че Софийски градски съд не е компетентен да се произнесе по постъпилото искане. Мотивирал е това свое становище, че Окръжният съд – Разград е изпратил делото без да са положени процесуални усилия за призоваване на лицето от адреса в [населено място], посочен в удостоверението по чл. 4 Рамково решение №2005/214/ПВР на Съвета. Изложени са съображения, относими към понятието „обичайно местопребиваване на физическо лице“ по смисъла на чл. 48, ал. 7 от КМЧП. Споделено е разбирането, че понятията „местоживеенето“ или „обичайното пребиваване“, посочени в чл. 31 от ЗПИИАКОРНФС, не са идентични с тези за „постоянен и настоящ адрес“, както е прието от изпращащия съд. При тези аргументи и с позоваване на определения, постановени от Върховния касационен съд, съдебното производство е прекратено и е повдигнат настоящият спор за подсъдност. При посочените данни спорът за подсъдност следва да бъде разрешен в полза на Софийски градски съд. Според правилото на чл. 31, ал.1 от ЗПИИАКОРНФС компетентен да признае решението за налагане на финансова санкция е окръжният съд по „местоживеенето“ или „обичайното пребиваване“ на лицето. Касационният съд нееднократно е имал повод да изрази становище, че съдържанието на тези понятия е разяснено в глава четвърта, раздел първи от ЗГР и в чл. 48, ал. 7 от КМЧП, както и че при тълкуването на чл. 31 от ЗПИИАКОРНФС двете понятия са напълно равностойни. Това налага и дължимата се от съда преценка дали адресът на лицето, посочен в удостоверението като последно известен, не представлява адрес на обичайното му пребиваване (в този см., освен посочените в разпореждането на СГС определения, виж и определение № 44/27.01.2025 г., І н.о. и цитираните в него съдебни актове). Настоящият касационен съдебен състав не намира основания да се разграничи от така установената съдебна практика. Ето защо, преди да прекрати производството с аргумента, че засегнатото лице С. Е. има постоянен и настоящ адрес в [населено място], Окръжен съд – Разград е трябвало да установи дали адресът в [населено място], посочен в удостоверението по чл. 4 от ЗПИИАКОРНФС, представлява обичайното местопребиваване на лицето. В тази насока е следвало да предприеме необходимите процесуални действия по призоваването на Е. от адреса в [населено място]. Едва тогава, съобразявайки резултата от тази дейност, съответно и информацията от НБД „Население“, да направи своята преценка за подсъдността на делото предвид, установените в чл. 31 ЗПИИАКОРНФС критерии. В заключение, изложеното показва, че Окръжният съд – Разград, пропускайки да изясни посочените по-горе обстоятелства, преждевременно е отрекъл своята компетентност да се произнесе по посоченото искане за признаване и изпълнение на решение за налагане на финансова санкция, с което е бил сезиран. По тези съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение и на основание чл. 44 от НПК