Определение № 3151 от 10.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1189/2025 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на адв. П. К., пълномощник на ищците Г. И., М. А. и Г. А. срещу определение на Пловдивски апелативен съд. Ответникът „ДЗИ - Обща застраховане“ ЕАД не изразява становище. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение искането за изменение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК в частта за разноските на постановеното по делото въззивно решение чрез увеличаване на присъденото с решението възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА на пълномощника на ищците до размера по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС. За да постанови определението си, въззивният съд, като е съобразил незадължителния характер на установените с наредбата размери на адвокатските възнаграждения, относимите към въпроса разпоредби на правото на ЕС и практика на СЕС, както и размера на спорния материален интерес съобразно обжалваните от ответника части на първоинстанционното решение и степента на фактическа и правна сложност на спора в тези части, е приел, че не е налице основание за изменение на присъдения с въззивното решение размер на възнаграждението. Определението е правилно. Съгласно последователната практика на ВКС, формирана в приложение на решението на СЕС по дело С-438/22, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗА законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/09.07.2004 г., не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. Размерите на възнагражденията по наредбата могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги е най-вече фактическата и правна сложност на делото. От значение е вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, обхвата на вложения труд за адвокатска защита, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Решаващите изводи на въззивния съд относно размера на възнаграждението са съобразени с така установената практика, а несъгласието с приложението на посочените критерии не може да обоснове основателност на подадената частна жалба. Доводът за несъразмерност и несправедливост на определеното и присъдено от апелативния съд възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА е неоснователен, доколкото Въззивното производство е приключило в едно съдебно заседание, доказателства не са събирани, в молбата по чл. 248 ГПК не са изложени обстоятелства, които да мотивират извод за различен размер на възнаграждението от определения с решението на Апелативния съд. С оглед на това обжалваното определение следва да бъде потвърдено. С тези мотиви съдът