Решение № 3152 от 19.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9292/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция на МВР – Бургас против решение № 6515/18.07.2025 г., постановено по адм. д. № 301/2025 г. по описа на Административен съд – Бургас, в частите, с които дирекцията е осъдена да заплати на Ж. С. С. сумата 1000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от отменената заповед за задържане рег. № 3388зз-23/24.01.2023 г., ведно със законната лихва от 19.12.2024 г. до окончателното изплащане, сумата 1000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от отменената заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 23-0769-000069/25.01.2023 г., ведно със законната лихва от 13.06.2024 г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 720 лв. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост –касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Излагат се доводи, че не е налице незаконосъобразен административен акт по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като заповедта за задържане е отменена в производство по възобновяване по чл. 99 АПК поради новонастъпили обстоятелства, а не поради първоначална незаконосъобразност. Излагат се твърдения и че не са доказани в необходимата пълнота неимуществените вреди и причинната връзка, както и че присъденият размер на обезщетението е завишен. Направено е и възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба Ж. С. С., чрез процесуален представител, в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Представителят на Върховната касационна прокуратурата дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд преценява, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която решението, предмет на касационен контрол, е неблагоприятно, в обжалваните части, поради което е процесуално допустима. По съществото на касационната жалба, касационната инстанция приема следното: Административният съд – Бургас е бил сезиран с две искови молби от Ж. С. С. срещу ОД на МВР – Бургас, съединени за общо разглеждане, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от два отменени административни акта – заповед за задържане на лице рег. № 3388зз-23/24.01.2023 г. и заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 23-0769-000069/25.01.2023 г., изразяваща се във временно отнемане на свидетелството за управление на МПС. Ищецът е твърдял, че вследствие на тези актове е претърпял продължителни негативни емоционални изживявания, неудобства в ежедневието, затруднения във връзка с полагане грижи за болната си майка и неблагоприятни последици в трудовата си сфера. Първоинстанционният съд е установил, че на 24.01.2023 г. при извършена полицейска проверка на ищеца е отчетен положителен резултат с техническо средство за наличие на наркотично вещество в организма на С., вследствие на което той е бил задържан за срок до 24 часа и е било образувано досъдебно производство. В същия ден са взети биологични проби за изследване. От заключенията на последвалите химико-токсикологични експертизи е установено, че в кръвните проби не се доказва наличие на наркотични вещества. Поради това наказателното производство е прекратено с постановление на прокурор от 09.11.2023 г. Със заповед № 3388з-719/02.12.2024 г. е възобновено административното производство по издаване на заповедта за задържане и същата е отменена, като отмяната е влязла в сила на 19.12.2024 г. Със заповед № 769з-15/29.05.2024 г. е отменена и заповедта за прилагане на ПАМ, като отмяната е влязла в сила на 13.06.2024 г. Установено е още, че след отнемането на СУМПС трудовото правоотношение на ищеца като водач на лек автомобил е било прекратено, а по-късно той е назначен на друга длъжност. По делото са събрани и гласни доказателства относно отражението на тези обстоятелства върху личния и професионалния живот на ищеца. При така установената фактическа обстановка административният съд е приел за доказани елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и е уважил частично и двата иска, присъждайки по 1000 лв. обезщетение за неимуществени вреди по всеки от тях, като е отхвърлил претенциите за разликата до пълните предявени размери и е отхвърлил иска за мораторна лихва. Решение е правилно. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне това право на обезщетение, следва да са налице кумулативно следните предпоставки: незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред, вреда и пряка причинна връзка между акта и вредата. В случая и двата административни акта, от които ищецът черпи права, са отменени по административен ред и тази отмяна е влязла в сила. Именно отмяната на акта по надлежния ред е релевантната предпоставка по чл. 204, ал. 1 АПК за допустимост и основателност на иска по ЗОДОВ. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че когато отмяната е извършена в извънредно производство по чл. 99 АПК въз основа на нови обстоятелства, това изключва незаконосъобразността на акта за целите на обезщетителната отговорност. След като административният акт е отменен от компетентен орган и отмяната е породила действие, за съда по иска по ЗОДОВ е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността. Производството по чл. 99 АПК е предвиден в закона способ за отстраняване на порочни или вече несъответстващи на материалната истина влезли в сила административни актове. Отмяната, макар и постановена в извънреден ред, заличава действието на акта и обуславя възможността да се търси обезвреда за вредите от него. Обратното разбиране би довело до неоснователно изключване на отговорността на държавата именно в хипотези, при които актът е отстранен от правния мир по инициатива на самата администрация или на по-горестоящия орган. Неоснователни са и доводите на касатора, че самостоятелният характер на административното производство по чл. 72 ЗМВР и по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП изключва съобразяването на резултатите от химико-токсикологичните изследвания и прекратяването на досъдебното производство. Действително административната принуда има собствена правна природа и не е обусловена от крайния изход на наказателното производство. В настоящия случай обаче не се касае до косвен контрол върху първоначалната преценка на полицейския орган, а до последваща отмяна на двата административни акта по надлежния ред именно поради установена липса на наркотични вещества в организма на водача. След като тази отмяна е факт и е влязла в сила, касационният съд не може да възстановява действието на отменените актове чрез пререшаване на въпроса дали към момента на издаването им е съществувало достатъчно фактическо основание. Предмет на настоящото производство е единствено налице ли са предпоставките на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ след отмяната на актовете и какъв е размерът на подлежащите на обезщетяване вреди. Правилно първоинстанционният съд е приел за доказано настъпването на неимуществени вреди. Неимуществените вреди от незаконно задържане и от продължително лишаване от възможността да се управлява МПС не се свеждат задължително до медицински установими състояния, а обхващат и обичайните отрицателни психически изживявания, стрес, безпокойство, чувство на унижение, несигурност, дискомфорт и затруднения в ежедневния и социалния живот. При заповедта за задържане самото лишаване от свобода за определен период обективно причинява негативни емоции и напрежение. Това разбиране е трайно застъпено в практиката на Европейския съд по правата на човека, съгласно която при нарушение на чл. 5 от Конвенцията, включително при незаконно задържане, самото нарушение обосновава присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, без да е необходимо пострадалото лице да доказва конкретни допълнителни последици за здравето или социалния си статус. Съдът последователно приема, че лишаването от свобода само по себе си води до морални страдания, които подлежат на обезщетяване по силата на чл. 5 § 5 от Конвенцията. Същият стандарт се извежда и от практиката на Съда на Европейския съюз относно ефективната съдебна защита и правото на ефективно обезщетение при нарушение на основни права, прогласени в Хартата на основните права на Европейския съюз, включително правото на свобода и сигурност. При незаконосъобразното отнемане на СУМПС вредите се извеждат както от продължителното ограничаване на свободното придвижване, така и от конкретно установените неблагоприятни последици за трудовата заетост на ищеца и за възможността му да подпомага майка си при лечение. Тези обстоятелства са подкрепени от свидетелските показания и писмените доказателства за прекратяване на трудовото правоотношение. Обстоятелството, че гласните доказателства са от един свидетел, не ги прави негодни или недостатъчни, след като съдът ги е обсъдил в съвкупност с останалия доказателствен материал и е извел от тях само онези факти, които кореспондират с писмените доказателства и с житейската логика. Не се установяват и твърдените от касатора съществени процесуални нарушения. От мотивите на обжалваното решение е видно, че съдът ясно е разграничил двата иска, посочил е правопораждащите факти за всеки от тях, обсъдил е наведените от ищеца уточнения относно периода и вида на вредите, както и е направил самостоятелна преценка по всеки иск. Несъмнено в исковата молба и в уточняващите молби са били изложени твърдения и за фактически действия на полицейски служители, но окончателният предмет на спора правилно е бил изведен от съда като обезщетяване на вреди от двата отменени административни акта, а не от самостоятелни фактически действия. Поради това не е налице неяснота в предмета на делото, нито липса на произнасяне по заявеното право. Неоснователно е и възражението срещу размера на присъдените обезщетения. Съгласно чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост с оглед конкретните факти по делото. Първоинстанционният съд е отчел продължителността на периодите, през които ищецът твърди, че е търпял вредите, характера на преживените отрицателни емоции, отражението върху трудовата му заетост и личния му живот, както и обстоятелството, че претендираните по 2000 лв. за всеки иск са завишени. Определеният размер от по 1000 лв. по всеки от двата иска не е прекомерен, а съответства на установените по делото неблагоприятни преживявания и на трайната съдебна практика по сходни случаи. Следва да се подчертае, че първоинстанционният съд вече е проявил необходимата умереност, като е редуцирал значително предявените претенции и е отхвърлил исковете над уважения размер. Искането на касатора за допълнително намаляване на обезщетенията не намира опора в доказателствата. Правилно са присъдени и законните лихви от датите на влизане в сила на актовете, с които са отменени съответно заповедта за задържане и заповедта за ПАМ, съобразно т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. В тази част решението не е обжалвано с конкретни самостоятелни доводи извън общото оспорване на основателността на исковете, а и служебната проверка не установява пороци. Неоснователно е и направеното пред касационната инстанция възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца. С оглед предмета на спора, съединяването на два иска, необходимостта от проследяване на административните и наказателните производства и извършената процесуална защита, присъдените от първата инстанция разноски не надхвърлят разумните граници. По изложените съображения касационната жалба е неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно в оспорените части и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото касаторът няма право на разноски. На ответника по касационната жалба следва да се присъдят сторените пред настоящата инстанция разноски, които са доказани и своевременно заявени – договор за права защита и съдействие от 05.02.2026 г /стр.18 от настоящото дело/, в размер на 700.00 лева /равностойността на 357.90 евро/. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение