Определение № 60418 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4226/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 4074/14.05.2021 г., подадена от С. В. К., чрез адвокат П. Б., срещу определение № 120 от 16.04.2021 г., постановено по гр. д. № 586/2021 г. на ВКС, с което е оставена без разглеждане молбата на С. В. К. за отмяна на влязло в сила определение № 97/11.04.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 858/2016 г. на ВКС. В частната жалба се излагат съображения, че ВКС при постановяване на обжалваното определение не е отчел важни обстоятелства по отношение интереса на жалбоподателя от възобновяване на делото, както и че възобновяването ще осигури процесуална икономия, която е в интерес на детето. Насрещната страна по делото С. Г. Г. е подала в срок отговор на частната жалба, в който взема становище за нейната недопустимост и неоснователност. Насрещните страни по делото Г. М. Г. и С. Г. Г., непълнолетен, действащ със съгласието на родителите си Г. и С. Г., са подали отговор, в който излагат съображения за недопустимост и неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе по частната жалба, съобрази следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение, при спазване на едноседмичния преклузивен срок. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съображенията за това са следните. Обжалваният съдебен акт е постановен по молба на С. В. К. за отмяна на влязло в сила определение № 97/11.04.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 858/2016г. по описа на ВКС, I г.о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение от 24.11.2015 г. по в.ч.гр.д. № 4382/2015 г. на Софийски апелативен съд. С последното е потвърдено определение на Софийски градски съд, с което е върната подадената от С. В. К. искова молба и производството по гр.д. № 8194/2015 г. е прекратено поради недопустимост на предявения установителен иск по чл.124, ал.4 ГПК за установяване на факта, че детето С. Г. Г. не произхожда от припозналия го като негов баща Г. М. Г.. В частното производство пред ВКС молителят е поддържал, че са налице условията по чл.303, ал.1, т.7 ГПК и е цитирал решение на ЕСПЧ от 13.10.2020 г. по жалба № 32495/2015 г. /дело К. срещу България/ за нарушение на чл.8 ЕКЗПЧОС. В обжалваното определение е посочено, че основанието за отмяна по чл.303, ал.1, т.7 ГПК предполага наличие две кумулативни условия – първо, окончателно решение, с което ЕСПЧ е установил нарушение на КЗПЧОС и второ, специфично условие – новото разглеждане на делото да е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. В случая е постановено решение на ЕСПЧ по жалба на молителя относно невъзможността му, при твърдения, че е биологичен баща на извънбрачно родено дете, да оспори припознаването, извършено от съпруга на майката и да се опита да установи собственото си бащинство. След постановяване на това осъдително решение на ЕСПЧ държавата е предприела законодателни промени в СК, с които посоченото ограничение вече е отпаднало. В резултат на това, разпоредбата на новата ал. 5 на чл.66 СК /ДВ, бр. 103/4.12.2020 г./ предоставя право на всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия, чрез иск да оспори припознаването в едногодишен срок от узнаване на припознаването, като този иск задължително се съединява с иск за установяване на произход. Съгласно § 4 от ПР на ЗИД на СК, за припознавания, извършени след 2009 г. до влизане в сила на закона, едногодишният срок по чл.66, ал.5 СК тече от влизането в сила на закона – 07.12.2020 г. Тъй като в конкретния случай припознаването е извършено след 2009 г., за молителя е налице възможност да оспори същото чрез иск по чл.66, ал.5 СК, съединен с иск за установяване на произход, в срок до 07.12.2021 г. Поради това съставът на ВКС е приел, че не е налице допълнителният критерий за допустимост на производството по отмяна, тъй като след предприетите законодателни промени за молителя съществува процесуален ред, по който да оспори припознаването и да установи произхода на детето от себе си. Настоящият състав споделя изцяло изложените съображения за липса на предпоставки за отмяна на влязлото в сила определение на ВКС. Към момента на постановяване на цитираното решение на ЕСПЧ от 13.10.2020 г. българското законодателство не е предвиждало възможност за лице, което претендира, че е биологичният баща на дете, чийто произход от баща е установен чрез припознаване, да го оспори директно или да установи собственото си бащинство. Европейският съд е приел в това решение, както и в предходни свои решения, че абсолютната невъзможност за мъж, който претендира, че е биологичен баща, да се опита да установи своето бащинство, единствено поради факта, че друг мъж вече е припознал детето, без да се разгледат конкретните обстоятелства по случая и различните заложени интереси, противоречи на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Поради това с решение № 608 на МС от 28.08.2020 г. за одобряване на законопроект /Закон за изменение и допълнение на Семейния кодекс/ са предприети действия за изменение на националното законодателство, които да предоставят възможност припознаването на дете да бъде оспорено от всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия, чрез иск, предявен в едногодишен срок от узнаване на припознаването. Тази промяна е въведена с новата редакция на ал. 5 на чл. 66 СК, обн. ДВ, бр. 103 от 2020 г. Следователно след датата на влизане в сила на изменението на тази разпоредба ограничението, от което се е оплаквал настоящият жалбоподател пред ЕСПЧ, вече е отпаднало. Това означава, че за него съществува самостоятелен процесуален ред, по който може да предяви своята претенция. В този смисъл, за да се отстранят последиците от нарушението на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ново разглеждане на делото не е необходимо. Към изложените доводи следва да се добави и че съгласно т. 7 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС преграждащите определения, с изключение на определенията за прекратяване на производството поради отказ от иск, не се включват в предмета на влезлите в сила съдебни актове, които подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК. Даденото разрешение важи за влязлото в сила определение на Софийския апелативен съд, чиято отмяна жалбоподателят е искал – то попада в категорията на преграждащите определения, тъй като е постановено във връзка с недопустимост на производството поради липса на право на иск. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение