Определение № 384 от 09.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1766/2015 г.

Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба от процесуалния представител на БОР 2006 Е. – адв. Н. срещу определение № 465/16.02.2015 г. по ч.гр.д. № 503/2015 г. по описа на САС, с което е оставена без разглеждане като недопустима негова частна жалба вх.№ 132/13.01.2015 г. против определение на Видинския окръжен съд /с характер на решение/ № 446 от 16.12.2014 г., постановено по гр.д. № 540/2014 г., с което е оставена без уважение жалбата му против изпълнителните действия по провеждане на публична продан и издаване на постановление за възлагане от 27.10.2014 г. по изп. дело № 20127240400650 на ЧСИ В.Т.. Частният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно. Оспорва решаващия извод на САС относно характера на обжалваното определение и намира, че след като В. е постановил определение, а не решение, то същото подлежи на обжалване. Освен това счита, че производството по чл.435 – чл.437 ГПК, с което е уредено решението на окръжния съд да не подлежи на инстанционен контрол, нарушава основно право на човека, защитено от Конституцията на Република България и ЕКПЧОС, а именно правото на защита. Против частната жалба е постъпил писмен отговор от ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД, чрез процесуален представител – адв. Й., в който е изразено становище за неоснователност на частната жалба, като се моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима, но неоснователна по същество. Правото на защита на длъжника в изпълнителното производство се осъществява чрез възможността да обжалва действията на съдебния изпълнител пред окръжния съд или да оспорва чрез иск изпълнението. В първата хипотеза правото на защита се реализира с подаване на жалба по чл.436 ГПК и ако е надлежно упражнено, съдът дължи произнасяне с акт по същество, с което дължимата защита се изчерпва – чл.437 ал.4 ГПК. Именно по този начин е процедирал и Видинският окръжен съд, който е разгледал жалбата на длъжника БОР 2006 Е. по същество, но я е счел за неоснователна. В този смисъл становището на съдебния състав, постановил обжалваното определение, че актът на В. е с характер на решение и поради това не подлежи на обжалване, е правилно и следва да бъде споделено. Що се отнася до въведените от частния жалбоподател доводи за нарушение на правата му по чл.6 ал.1 от ЕКПЧОС с нормата за необжалваемост на решението по чл.437 ГПК следва да се посочи, че Конвенцията предоставя на всяка държава свободен избор на средствата за осигуряване на ефикасна защита на правата и свободите, предвидени в нея, от съответна национална институция – чл.13 ЕКПЧОС. С оглед горното, процесуално-правната уредба за защита на правата на страните в изпълнителния процес, предвидена в ГПК, е в съответствие с нормите на Конвенцията, доколкото законосъобразността на действията на съдебния изпълнител може да бъде проверена от съда. Липсва и твърдяното противоречие с конституционни разпоредби, доколкото чл.122 ал.2 КРБ постановява, че редът за упражняване на правото на защита в процеса и в частност на правото на жалба се установява със съответния процесуален закон, т.е. ограниченията в обхвата на обжалването са в дискрецията на законодателя. По изложените съображения обжалваното определение се преценява като правилно и следва да бъде потвърдено. Водим от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение