Определение № 5127 от 10.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2010/2025 г.

Производство е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от А. Б. А. от гр. В., действаща чрез адвокат И. В. от АК – Варна, против определение № 1098/26.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1572/2024 г. по описа Варненския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното въззивно съдебно решение в частта за присъдените в полза на ищцата разноски за двете съдебни инстанции и за възложените в нейна тежест разноски в полза на Държавата. Излагат се съображения, че видно от представения в с.з. от 15.10.2024 г. пред ВОС списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна помощ, претендираното и заплатеното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивния съд е посочено за всека претенция от петитума на исковата молба поотделно, така както е сторено и пред първата инстанция. Отделно от това се излагат съображения, че въззивният съд не е съобразил, че претендираното обезщетение се състои от три отделни искови претенции, за всяка от които се дължи отделно възнаграждение, поради което не следва претендираната сума да се сборува. Твърди се още, че мотивите на съда за малката фактическа и правна сложност на делото са необосновани, като съдът е изходил само от броя на съдебните заседания и липсата на нови доказателства, без да вземе предвид свършената от адвоката като представител на страната работа по отговора и защитата. Счита, че Варненският окръжен съд е показал двоен аршин в преценката си за разноските, тъй като е намалил присъдените на ищцата разноски съобразно отхвърлената част от иска, но не е направил това по отношение на присъдените разноски на Държавата. Не е постъпил отговор от ответника в лицето на Н. С. на Р. Б.. Постъпил е отговор на частната жалба от Държавата чрез министъра на финансите със становище за нейната неоснователност. Настоящият съдебен състав на ІII г. о. на Върховния касационен съд приема за установено следното: С въззивно решение № 1184 от 12.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1572/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна, след частична отмяна на първоинстанционното решение и частично отхвърляне на исковите претенции, въззивният съд се е произнесъл и по разноските в производството като е осъдил ответника Н. С. на Р. Б. да заплати на А. Б. А. сума в общ размер на 3 690 /три хиляди шестстотин и деветдесет/ лева, от които 1 932 /хиляда деветстотин тридесет и два/ лева разноски за първоинстанционното производство и 1 758 /хиляда седемстотин петдесет и осем/ лева разноски за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Ищцата А. Б. А. е осъдена да заплати на Н. С. на Р. Б. сума в общ размер на 233.68 лева, от които 150 лева разноски за първоинстанционното производство и сумата от 83.68 лева разноски за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, а на Държавата чрез Министерството на финансите сума в общ размер на 560 лева, от които 360 лева разноски за първоинстанционното производство и сумата от 200 лева разноски за въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Ищцата е депозирала молба по чл. 248 ГПК за изменение на така посоченото въззивно съдебно решение в частта му за разноските по отношение на присъдените в нейна полза разноски и по отношение на присъдените в нейна тежест разноски в полза на Държавата. В молбата си по чл. 248 ГПК ищцата е изложила същите съображения, които са изложени в настоящата частна жалба против определението, но същите не са възприети от въззивния съд като основателни. С определение № 1098/26.02.2025 г., постановено по в. гр. д. №1572/2024 г. по описа ВОС, съдът е оставил искането без уважение. Въззивният съд е приел, че пред въззивната инстанция А. Б. А. е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 439 лв. като не е разграничено възнаграждението за всеки отделен иск. Съставът на съда е изложил съображения, че е намалил размера на адвокатския хонорар до минимума, предвиден в НМРАВ за претендирана сума от 29 664 лв., а именно 3 023,12 лв., и съобразно уважената част в диспозитива е посочил сумата от 1 758 лв. По отношение на присъденото юрисконсултско възнаграждение в полза на Държавата, въззивният съд е посочил, че същото е обосновано и не следва да се намалява. Настоящият съдебен състав приема, че подадената частна жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. По съществото на жалбата касационната инстанция приема следното: Производството по делото е образувано по предявени от А. Б. А. четири искови претенции в размер, както следва: за сумата от 18 388,76 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди; за сумата от 5005 лева обезщетение за пропуснати ползи в размер на законната лихва съгласно чл. 86 ЗЗД; за сумата от 5 001 лева обезщетение за неимуществени вреди и за сумата от 1 270 лв. пропуснати ползи от неполучено допълнително трудово възнаграждение. С въззивния съдебен акт, който не е допуснат до касационно обжалване, исковите претенции са уважени както следва: 11 636.58 лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди или 63.28% основателност на претенцията; 3 616,62 лева за пропуснати ползи или 72.26% основателност на претенцията и 2 000 лева обезщетение за неимуществени вреди или 39.96% основателност на претенцията. Четвъртата претенция е отхвърлена и от двете съдебни инстанции. Въззивният съд е присъдил в полза на ищцата сума в общ размер на 3 690 /три хиляди шестстотин и деветдесет/ лева, от които 1 932 лева разноски за първоинстанционното производство и 1 758 лева разноски за въззивното производство. Възраженията на ищцата касаят разноските, които следва да й бъдат присъдени и за двете съдебни инстанции. В първата инстанция ищцата е претендирала разноски в размер на 3 322 лева за адвокатско възнаграждение, които е разделила, както следва: 1995 лева за обезщетението за имуществени вреди; 400 лева за претендираните пропуснати ползи, съизмерими с размера на законната лихва съобразно чл. 86 ЗЗД; 500 лева за претендираното обезщетение за неимуществени вреди и 427 лева за претендираното обезщетение за неполучено трудово възнаграждение. При това положение разноските за първата инстанция, които следва да се присъдят на ищцата, са 1 262.44 лева за претенцията за имуществени вреди; 289.04 лева за претенцията, квалифицирана по чл. 86 ЗЗД, и 199.80 лева за претенцията за неимуществени вреди или общо 1 751.28 лева. Въззивният съд е присъдил по-висок размер от така посочения от настоящата инстанция. Що се отнася за направените от ищцата разноски пред въззивната инстанция, видно от приложения по делото договор за правна помощ ищцата е заплатила на своя процесуален представител сумата от 2 639 лева по първата претенция и 800 лева по претенцията за неимуществени вреди. Тези суми са заплатени от ищцата по повод на подадена от Н. С. въззивна жалба, с която съдебното решение е било обжалвано изцяло, като въззивната жалба е приета частично за основателна. С оглед изхода на спора във въззивното производство ищцата има право на разноски съобразно отхвърлената част на въззивната жалба. При това положение, с оглед крайния изход на спора, за въззивното производство ищцата има право на разноски за адвокатско възнаграждение както следва: 1 669.96 лева за първата претенция и 319.68 лева за втората претенция или общо 1 989.64 лева. Въззивният съд е присъдил в полза на ищцата 1 758 лева. Що се отнася до възражението на ищцата по отношение присъдените в полза на държавата разноски, следва да се отбележи, че тези разноски не подлежат на съобразяване с оглед отхвърлената част на исковите претенции. Ищцата е предявила евентуален иск срещу държавата, но доколкото същият не е разглеждан, то държавата има право на разноски изцяло, тъй като неразглеждането на евентуалния иск е довело до неангажиране на нейната отговорност – респ. тя има право на разноски в пълен размер. С оглед изложените съображения частната жалба се явява основателна по отношение размера на дължимите разноски във въззивното производство, които да бъдат поставени в тежест на ответника Н. С.. Същите са в общ размер на 1 989.64 лева при присъден от въззивната инстанция такъв в размер на 1 758 лева. Това налага отмяна на обжалваното определение и вместо него да бъде постановено друго, с което се изменя въззивното решение в частта за разноските, имащо характер на определение, с допълнително присъждане в полза на ищцата на сумата от 231.64 лева разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.