Определение № 2138 от 13.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2547/2023 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от Б. И. К. и З. С. К., чрез адв. К. Д., срещу определение № 365/10.02.2023 г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 1484/2022 г. Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност – неаргументирано не е признат разход за адвокатско възнаграждение въз основа на договор, в който е посочено договореното възнаграждение и заплащането му; обяснението за корекция на сумите намира логично обяснения в измененията на Наредба № 1/2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения, които са влезли в сила преди подписването на договора. Насрещната страна Л. С. Л., чрез адв. М. Н. К., отговаря, че жалбата е неоснователна. Частната жалба е допустима, подадена в срок от надлежни страни, чрез процесуален представител, разполагащ с представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Пловдивският окръжен съд с решение № 1410/15.11.2022 г. по гр.д. № 1484/2022 г. осъдил Л. Л. да заплати на Б. И. и З. С. К. част от направените във въззивното производство съдебноделоводни разноски – 450 лв. от платеното адвокатско възнаграждение, което съдът е приел, че е 900 лв. и 50 лв. от платената държавна такса в размер на 75 лв. По молба на Л. Л., въззивният съд постановил определение по чл. 248, ал. 1 ГПК, като изменил решението в частта относно присъдените разноски в полза на К. досежно адвокатския хонорар. Въззивният съд установил, че по делото са представени два договора за правна защита и съдействие – единият с уговорен хонорар от 400 лв., а вторият, идентичен на първия, с извършена на ръка поправка на размера (цифром и словом) – на 900 лв. Съдът приел, че не е ясно кога и от кого е направена тази поправка, има ли съвпадане на насрещните волеизявления на страните, съществува ли признание, че сумата е действително платена. Първият договор, без поправка, съдът посочил, че също не може да доведе до извод за действително заплатено адвокатско възнаграждение, дори и в посочения в документа размер от 400 лв., защото в него е отразено, че това е договорена сума, която е платима в брой, но няма изявление, че е действително платена. Съдът, като се е позовал на разясненията в т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, заключил, че по делото няма доказателства, които по безспорен начин да установяват разход на К. за адвокатско възнаграждение, сторен във въззивното производство. При тези съображения, въззивният съд признал на К. съдебноделоводни разноски само до размер на 50 лв. – част от платената държавна такса по делото. Отхвърлил искането на К. за присъждане на адвокатско възнаграждение за произнасянето по чл. 248, ал. 1 ГПК, като развил съображения и относно това, че се касае за несамостоятелно производство, като актът по чл. 248, ал. 3 ГПК не е от категорията на тези по чл. 81 ГПК. Определението е правилно. На възстановяване по правилата на чл. 78 ГПК подлежат действително сторените по делото разноски, а такива не са онези, които са само уговорени, но неплатени. Както е изяснено в ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, плащането на адвокатски хонорар следва да бъде установено от ползващата се страна, като уговореният размер на възнаграждението и начина на заплащането в писмен договор, не могат да докажат извършването на разхода. „Логично“ или не, според квалификацията на жалбоподателя, е обяснението за подправка на втория договор, но се касае за писмено доказателство, което съдът оценява по правилата на чл. 178, ал. 2 ГПК, а от съдържанието на документа не може да се направи безсъмнено заключение, че клауза в договора е променена по взаимно съгласие и на двете страни – доверител и довереник, както и, че уговорената сума е платена. И двата договора - с оправа и без, съдържат уговорка единствено за размера на адвокатския хонорар, н в нито един от тях няма изявления на К., че каквато и да е от уговорената сума е платена: "платимо" не е равнозначно на "платено". Следователно, от втория договор, дори да се цени без извършените поправки, не може да се заключи, че е платена и първоначално изписаната сума от 400 лв., защото липсва подобно изявление в самия документ, както и други надлежни доказателства. Списъкът за разноски сам по себе си не удостоверява извършването им. Изменение в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, не влече автоматично до промяна в договорните условия, още по-малко може да установи извършването на разход само поради това, че в нея е предвиден минималният размер на адвокатските възнаграждения. При така изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. МОТИВИРАН от горното, съдът