Решение № 599 от 06.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1070/2026 г.

Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Ю. О., подадена чрез процесуален представител адв. Е. Ф. против част от решение № 195/13.11.2025г. постановено по в.гр.д. № 367/2025г. по описа на Апелативен съд – Варна. С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 16/03.02.2025г., постановено по гр.д. № 563/2024г. по описа на Окръжен съд – Добрич, в частта, с която на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен предявеният от Х. Ю. О. с ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над присъдените 20000 лева до пълния предявен размер на претенцията от 120 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано на 31.01.1991г. и висящо и понастоящем наказателно производство по сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998г. на Военно окръжна прокуратура – София, преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г. на Военно окръжна прокуратура – София, както и за присъждане на законна лихва за забава върху присъдената сума и за разликата до пълния размер, считано от 24.09.2021г. до окончателното плащане на задължението. Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по правния въпрос: как се прилага критерият за справедливост по чл. 52 от ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник? По правния въпрос е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика на ВС и на ВКС, включително и задължителна – ППВС № 4/23.12.1968г.; решение № 620/23.10.2025г. по гр.д. № 461/2025г. на ВКС, III ГО; решение № 691/18.11.2025г. по гр.д. № 926/2025г., IV ГО; решение № 72/01.06.2022г. по гр.д. № 4037/2021г. на ВКС, III ГО; решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г., IV ГО и др. Обобщено, тя налага тълкуването, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968г. За база съдът взема икономическите показатели и стандарт в страната, към момента на увреждането и съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на тази общоприета оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, което определя значимостта на съдебната практика на Върховния касационен съд по прилагане критериите на чл. 52 от ЗЗД в сходни хипотези. При установяването на сходни конкретни факти и обстоятелства, които имат значение за размера на приетите за дължими обезщетения за претърпени сходни неимуществени вреди, следва да бъдат определяни сходни по размер обезщетения за неимуществени вреди. Следването на принципа на съразмерност при справедливо определяне на размера на обезщетението означава сходни случаи да се решават по сходен начин, защото обществото има общоприето разбиране какво е „справедливо“ обезщетение за сходни вреди на конкретен етап от развитието му. Съразмерността на обезщетението в случаите на сходни обективни факти е гаранция за спазването на основополагащите принципи на равенство пред закона, правна сигурност и предвидимост и обратно – липсата на съразмерност и различното разрешаване на сходни случаи е липса на справедливост. Настоящият състав споделя даденото в практиката на ВКС тълкуване в изложения смисъл. По касационните основания: Касаторът поддържа доводи за неправилност на обжалваното решение поради противоречие на материалния закон – чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и отправя искане решението да бъде отменено и искът да се уважи в пълен предявен размер. Прокуратурата на Република България не е депозирала отговор в срока по чл. 287 от ГПК. В открито съдебно заседание, чрез представител, изразява становище за частична основателност на касационната жалба /до обезщетение в размер на 30000 лв./ и за неоснователност на жалбата за разликата до пълния предявен размер. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Добрич, като отхвърлил предявения от Х. Ю. О. срещу Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над присъдените 20000 лева до пълния предявен размер на претенцията от 120 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано на 31.01.1991г. и висящо и понастоящем наказателно производство по сл.д. № 1/1991г. по описа на ВОП – София, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 24.09.2021г. до окончателното плащане. Установено е и няма спор по делото, че ищецът Х. Ю. О. е роден през 1954г. в [населено място], Толбухински окръг, пряко е пострадал от деянията по време на т.нар. Възродителен процес и предмет на разследване по неприключилото и към момента сл.д. № 1/1991г. по описа ВОП – София; бил принуден насилствено да промени турските си имена /от Х. Ю. О. на А. Й. О./, по повод участието му в мирен протест за тяхното възстановяване и в периода м. юни – м. септември 1986г. е бил предварително задържан считано от 18.06.1986г. и малтретиран в следствения арест в [населено място] /сега [населено място]/; впоследствие бил уволнен от работа, не можел да работи по специалността си /счетоводител/, налагало се да изкарва прехраната си чрез работа в строителството, полагайки тежък физически труд; поради това, че предприетите по-рано мерки – задържане и профилактиране не са оказали положително въздействие, в периода 26.05.1987г. – м. април 1989г. на ищеца е наложена превантивна административна мярка по чл. 39 от ЗНМ /отм./, като е принудително установен в друго населено място – [населено място], Плевенски окръг за срок от 3 години, със забрана да напуска населеното място, лишен от възможността да контактува с близките си. Съгласно телеграма вх. № 728/13.09.1988г. на МВР след принудителното му заселване в [населено място] с оглед контролиране на поведението му е открито дело за оперативно наблюдение на ищеца под псевдоним „писаря“. След влизането в сила на мярката е включен като строител в строителна бригада, контактите му са ограничени, сведени до минимум, заболял е и провел лечение. Въз основа на взето решение по Протокол от заседанието на комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ /отм./ от 02.12.1988г. и Заповед № 729/09.12.1988г. при влошено здравословно състояние, предприетата по отношение на ищеца превантивна административна мярка е прекратена. Принудително е бил настаняван в психиатрията в [населено място], а впоследствие и принудително екстрадиран от България. След установяването му в Турция, узнал за започналото разследване на извършените спрямо турското етническо население в България престъпления, с опис на хронологията по движението на образуваното сл.д. № 1/1991г. Сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили е образувано на 30.01.1991г. и са повдигнати обвинения на пет лица за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за това, че в периода 1984 - 1985г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, с постановление от 14.01.1993г., на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за това, че в периода 1984 - 1985г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане консолидация на българската нация, чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. Обвиняемите са били предадени на съд с обвинителен акт, внесен в съда на 20.07.1993г., но образуваното съдебно производство е било прекратено, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато на прокурора с указания. След проведено разследване делото повторно е внесено в съда на 19.12.1997г. и съдебното производство повторно е било прекратено, поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила и върнато на 28.04.1998г. на прокурора. Наказателното производство е било преобразувано в ДП № 11-048/1999г. по описа на Военноокръжна прокуратура-София; прокуратурата е осъществила функциите по ръководство и решаване по досъдебното производство, по което са били установени 446 пострадали лица, които е следвало да бъдат разпитани; разпитани са 369 лица. С постановление от 08.10.2018г. на прокурор при ВОП – София, производството е спряно, на основание чл. 244, ал. 1, т. 1 от НПК, като са възложени съдебни поръчки за осъществяване на разпит на пострадали. Ищецът по настоящото дело е едно от пострадалите лица, но не е бил разпитван като свидетел, не са му били разяснявани правата по чл. 75, ал. 3 от НПК. С решение на парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и икономически живот, е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, измежду които и ищецът, изрично посочен като шестдесет и втория по ред в списъка с имена. Решението на парламентарната комисия е публикувано в Държавен вестник, бр. 44 от 01.06.1990г.; с постановление от 31.05.2022г. на прокурор при Военноокръжна прокуратура – София е прекратено наказателното производство по II-048/1999г., поради настъпилата смърт на последния от петимата обвиняеми. С определение № 1223/22.12.2022г. постановено по в.ч.н.д. № 821/2022г. от Апелативен съд – София, е отменено определението от 20.06.2022г., постановено по ч.н.д. № 2337/2022г. от СГС, с което е било потвърдено постановлението от 31.05.2022г. на прокурор при Военноокръжна прокуратура – София за прекратяване на наказателното производство по II-048/1999г. Делото е върнато на прокурора за продължаване на съдопроизводствените действия и е висящо и сега. На ищеца са връчени единствено постановления от 04.10.2018г. и 31.05.2022г. за спиране и прекратяване на наказателното производство; бил е разпитан по досъдебното производство за първи път като пострадало лице едва на 10.12.2024г. Преди това, на 13.04.2023г., същият е депозирал молби до ВОП – София с искане за промяна на правната квалификация на обвинението от такова по чл. 387, ал. 2 от НК в такова по чл. 417 и сл. от НК, както и е заявил, на основание чл. 75, ал. 3 от НПК, желанието си да участва като пострадал в досъдебната фаза и да бъде разпитан като свидетел, посочил е адрес за контакт и кореспонденция. Въззивният съд изложил, че предявената претенция за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок обхваща отговорността на Държавата и предпоставя преценка за разумността на срока на разследването за периода от влизане в сила на ЕКЗПЧОС за България /07.09.1992г./ до предявяване на иска 23.09.2024г.; че е налице нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, което ангажира отговорността на Държавата, чрез Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение на претърпените в резултат на това нарушение вреди, а с поведението си ищецът по никакъв начин не е допринесъл за забавяне на производството, както и че липсват обективни причини, които да оправдаят продължителността на разследването от над 30 години; че ищецът е понесъл обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок – безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани и от това, че е лишен от възможността да получи справедливо обезщетение и възмездяване. При тези съображения, въззивният съд намерил, че справедливото обезщетение възлиза на сумата от 20 000 лева, който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост, при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, което присъдил ведно със законна лихва считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 24.02024г. За да отхвърли иска за разликата до пълния предявен размер, въззивният съд изложил, че проявената от ищеца заинтересованост от делото датира едва към периода след 2023г.; че не е установено той да е сред лицата, подали първата жалба през 1996г., нито да е бил член на Сдружението, чрез което други пострадали от „Възродителния процес“ са търсили информация и отправяли искания до различни институции по наказателното производство, нито по какъвто и било начин до този момент да е предприемал лично процесуални действия – искания за ускоряване на производството, което обстоятелство отчел като определящо по-нисък размер на обезщетението спрямо други пострадали лица от същото, в полза на които по други дела са присъждани по-високи обезщетения /преимуществено суми в размер на 30000 лева/. Изложил, че присъдените обезщетения в размер на 30000 лева са в полза на лица, спрямо които упражнената репресия от инкриминираните деяния е била в значително по-висок интензитет /принудително въдворени в места за лишаване от свобода – затвора в Белене/, обуславяща по-значим залог. В случая приел, че подобна принуда спрямо ищеца не е осъществявана и в същото време посочил, че обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. По правния въпрос, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото тълкуване на чл. 52 от ЗЗД, както и с трайно установеното в практиката на ВКС тълкуване на чл. 2б от ЗОДОВ, с което е допуснал нарушение на материалния закон и необоснованост, което се е отразило върху правилността на крайния резултат в обжалваната му част. Въззивното решение следва да бъде касирано и спорът относно размера на дължимото обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, за разликата над вече присъдените 20 000 лв., разрешен по същество от състава на ВКС: Наказателното производството е започнало на 30.01.1991г. и до датата, на която е даден ход на устните състезания във въззивната инстанция - 23.10.2025г., то е висящо, т.е. продължава в посочения период повече от 34 години и девет месеца, и то само в досъдебната фаза. Неправилно въззивният съд е приел, че преценката за разумността на срока на разследването следва да се ограничи до периода след влизане в сила на ЕКЗПЧОС за България /07.09.1992г./. Досъдебното производство е образувано първоначално като сл.д. № 1/1991г. по обвинение за престъпления по чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1 от НК за злоупотреба и превишаване на власт с цел постигане на консолидация на българската нация чрез принудителната смяна на имената на ислямизираните български граждани, принудително затваряне в лагерите и изселване в друго населено място, преместване принудително от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. Част от вредните последици от престъплението по това досъдебно производство са именно засягането на основни права на етническа принадлежност, свободно придвижване, право на име и право на труд на лицата, спрямо които са извършвани действията на обвиняемите при превишаване на власт. Установено е по делото, че ищецът е сред тези лица и описаните вреди са настъпили в неговата правна сфера. Без значение за този извод е дали ищецът е бил сред принудително въдворените в затвора в Белене, или е бил сред принудително установените в друго населено място, след което и в друга държава. Фактът на засягане на неимуществената му сфера му придава качеството на пострадало лице от престъплението и обосновава правото му да се ползва от търсената с предвидения иск закрила, както и интереса му образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. Качеството на пострадал ищецът е придобил от момента на образуване на досъдебното производство, който е и началният момент за определяне продължителността на разумния срок на разследването. Ирелевантен за този извод е фактът, че към този момент Конвенцията не е ратифицирана, тъй като защитата следва от един от основополагащите принципи за функционирането на държавата по чл. 7 от Конституцията на страната. А ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията права и вътрешноправно средство за защита по смисъла на чл. 35, § 1 от Конвенцията. В противоречие с извода, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е допринесъл за забавяне на производството, както и че липсват обективни причини, които да оправдаят продължителността на разследването от над 34 години, въззивният съд отчел липсата на активност от страна на пострадалия ищец в хода на досъдебното производство като основание за определяне на обезщетение в занижен спрямо сходни случаи размер. Прокуратурата съобразно правомощията си по чл. 127 от Конституцията на Република България, ръководи разследването, упражнява надзор за законосъобразното му провеждане и привлича към отговорност лицата, извършили престъпления. От анализа на конституционния текст се налага извода, че за деяние от общ характер, в хода на досъдебното производството прокурорът е господар на същото и той определя дали, срещу кого и за какво престъпление да започне наказателно преследване. Досъдебното производство се ръководи от прокурора /чл. 43, ал. 2, т. 1 от НПК/, което приключва тогава, когато прокурорът осъществи правомощията си по чл. 234 и сл. от НПК в законните срокове. Ето защо проявената от ищеца заинтересованост от делото едва през 2023г.; факта дали е сред лицата, подали първата жалба през 1996г. и дали е бил член на сдружението, чрез което други пострадали от „Възродителния процес“ са търсили информация и отправяли искания до различни институции по наказателното производство; дали е предприемал лично процесуални действия – искания за ускоряване на производството, не са основание за определяне на по-нисък размер на обезщетението спрямо решенията за други пострадали лица от същото деяние, доколкото тези факти не са причинили неразумния срок на разглеждане на наказателното производство, нито правят ищеца по-малко пострадал от останалите пострадали от същото престъпно деяние лица. Изводът на въззивния съд, че присъдените по сходни искове обезщетения в размер на 30000 лева са в полза на лица, спрямо които упражнената репресия от инкриминираните деяния е била със значително по-висок интензитет /защото били принудително въдворени в места за лишаване от свобода – затвора в Белене/, обуславяща по-значим залог, е в пряко противоречие с извода му, че обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Този извод е и необоснован, като изведен от въззивния съд без съпоставка на конкретни фактически изводи за това има ли и какви неимуществени вреди, търпени от ищеца, резултат от забавеното производство с търпените вреди от пострадалите по сходни дела ищци. Принудителното въдворяване в места за лишаване от свобода – затвора в Белене е превантивна административна мярка по чл. 39 от ЗНМ, каквато мярка е и принудителното установяване в друго населено място, която принуда е предприета спрямо ищеца съгласно установеното от доказателствата по делото. Няма основание за извод, че едната мярка е с по-висок интензитет от другата, а и такъв извод е ирелевантен в случая. Както и въззивният съд изрично е посочил, обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението /засегнатите нематериални блага/ имат значение единствено за преценка за значението, което делото е имало за пострадалия. Ето защо независимо от вида на предприетата спрямо пострадалия принудителна административна мярка, значението на наказателното производство за пострадалия е изключително съществено – касае негови основни човешки права – на свобода и сигурност на личността, забрана за унизително третиране и наказание, равенство пред закона, независимо от религия и национално самосъзнание, право на име, на самоопределение, на труд и свободно избиране на работа, на свободно предвижване и избор на местожителство, свобода на мисълта, съвестта и религията, свобода на мнение и изразяване; то е и надежда за въздаване на справедливост, заклеймяване поведението на виновните лица и на поведение, легитимирано от държавата, на репресии, принудително въдворяване в лагери, насилствена асимилация и принудително изселване. По делото не е установено наказателното производство да е имало друго, по-различно значение за страните, по сходни дела, на които е определено по-голямо обезщетение за неимуществени вреди, нито то да е било обусловено от вида на конкретно предприетата спрямо пострадалите превантивна административна мярка. Основателни са оплакванията на касатора в този контекст. Абсолютната давност е изтекла още през 2000г., което лишава пострадалия да бъде конституиран като частен обвинител и граждански ищец в наказателното производство; да поддържа, наред с прокуратурата, обвинението за осъждане на лицата, виновни за упражнената репресия спрямо него и за насилствената асимилация на етноса, към който принадлежи. Неразумната продължителност на наказателното дело неминуемо е обусловило у пострадалия ищец безпокойство от развитието на делото, стрес, неудовлетворение и болка от пропуснати възможности за лично въздействие върху постановяване на справедлива присъда, усещане за преднамерено неглижиране и неефикасна защита от държавата, ненаказуемост на виновните и засегнато чувство за справедливост. По делото не са представени други доказателства за отражението върху Х. О. на забавата в разследването и движението по наказателното дело. Минималната работна заплата в страната за 2025г. е 1077 лв., а за 2024г. – 933 лева /увеличението е със 144 лева/, а съобразно официалните статистически данни на НСИ, стандартът на живот в България през 2025г. е поскъпнал с около 4.6% спрямо 2024г., измерено чрез средногодишната инфлация по индекса на потребителските цени, което отразява общото увеличение на цените на стоки и услуги в страната. По идентични спорове, с влезли в сила съдебни решения, съдилищата са присъждали обезщетения в размер на 30000 лв., като следва да се посочи, че обстоятелствата, взети предвид от съдебните състави, касаещи личността на пострадалия /жертвата/ и специфичните обстоятелства спрямо него, са съобразени конкретно; различен е и крайният момент, към който е преценявано увреждането. По настоящото дело той е 13.11.2025г., поради което за съда е от значение каква е икономическата обстановка и стандарта на живот в страната към този момент, както и актуалната съдебна практика на ВКС, а тя е ориентирана към присъждане на обезщетения в по-висок размер от 20000 лв. – между 30000 - 36000 лв. /напр. решение № 467/07.07.2026г. по гр.д. № 3063/2025г., IV ГО; решение № 34/21.01.2026г. по гр.д. № 3294/2024г., IV ГО; решение № 590/17.10.2025г. по гр.д. № 195/2025г., III ГО; решение № 435/10.07.2025г. по гр.д. № 4315/2024г., III ГО и др./. Настоящият състав на ВКС споделя и съображенията в решение № 691/18.11.2025г. по гр.д. № 926/2025г. на ВКС, IV ГО, че с множество съдебни решения е признато, че наказателното производство е забавено, както и наличието на основания за обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ на пострадалите. Въпреки това, няма данни по това наказателно дело компетентните органи да са предприели ефективни действия не само за приключване на производството, но дори и за предприемане на каквито и да са ефективни действия по разследване. Изложеното влошава положението на жертвите, задълбочава и продължава техните негативни изживявания и затвърждава чувството за безсилие и липса на справедливост, което пък има значение за размера на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ в посока към неговото увеличаване спрямо присъдените по-рано обезщетения. При оценка на така изложените обстоятелства, съставът на Върховния касационен съд намира, че справедливият размер на обезщетението по това дело следва да бъде определено в размер на 30000 лв., на основание чл. 2б от ЗОДОВ, към което следва да се прибави поисканото компенсаторно обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законната лихва, считано от 24.09.2024г. до окончателното плащане. Неоснователен е доводът в касационната жалба, че въззивният съд е решил въпроса за началния момент на дължимата законна лихва за забава за обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ в противоречие с материалния закон – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. В практиката на ВКС е дадено разрешение, че паричното обезщетение от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията се дължи за репарирането на всички неимуществени вреди, причинени от деликта. Посочено е, че независимо от правилото, регламентирано в чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, не е необходима покана за изпадането в забава в хипотезата на неприключило съдебно производство, тъй като забавата не би могла да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично задължение. Предвид изложеното практиката е единодушна, че в хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ в хипотеза на неприключило съдебно производство, лихвата за забава върху присъденото обезщетение е дължима от дата на подаване на исковата молба. В този смисъл решение № 276/05.05.2026г. по гр.д. № 1971/2025г. на ВКС, IV ГО и цитираните в него. Настоящият състав на касационната инстанция се придържа към така даденото разрешение, поради което законната лихва върху присъдения размер на обезщетението следва да се присъди от датата на подаване на исковата молба в съда. Въззивното решение следва да се ревизира съобразно изложените мотиви. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК касаторът има право разноски съразмерно с уважената част на иска за всички инстанции. Претенцията за разноски обхваща заплатени държавни такси, които подлежат на пълно възстановяване щом искът е уважен, макар и частично. Окръжен съд – Добрич е присъдил в полза на ищеца сумата от 10 лева, а Апелативен съд – Варна – не е присъдил доказаните разноски. Ето защо Прокуратурата на РБ следва да заплати на касатора заплатените от него суми за държавна такса пред АС – Варна и пред ВКС – общо в размер на 30.50 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение