Определение № 12 от 11.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6032/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място], подадена от управителя Л. Р., против определение № 554 от 08.10.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 4816/2015 г. на ВКС, ГК, Трето отделение. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна поради следните съображения: С обжалваното определение предходният състав на ВКС е оставил без разглеждане като процесуално недопустима частната касационна жалба на [фирма] срещу определение № 535 от 06.07.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 172/2015 г. на Окръжен съд – Разград, с което е потвърдено разпореждането от 04.05.2015 г. по гр. д. № 162/2015 г. на Районен съд – Исперих, с което е оставено без уважение възражението на [фирма], [населено място] за местна подсъдност на делото и искането за прекратяване на производството по предявените срещу него искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 КТ и чл. 262 вр. чл. 245, ал. 2 КТ и изпращането му на местнокомпетентния съд – Районен съд [населено място]. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Жалбоподателят подържа, че пред първоинстанционния съд не е правил отвод за неподсъдност, тъй като основанията по чл. 22 ГПК не са налице. Излага доводи, че предходният състав на ВКС неправилно се е позовал ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което разглежда други хипотези. Определението е правилно. Съгласно т. 9 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС определението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд, с което е оставен без уважение отводът за неподведомственост, респективно за неподсъдност, не подлежи на касационно обжалване, тъй като не е от категорията на актовете, предвидени в чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК. Макар че в Тълкувателното решение се използва термина отвод за неподсъдност, а не възражение за неподсъдност, двете понятия са идентични по съдържание, поради което разгледаната хипотеза е изцяло приложима към настоящия казус,. Водим от изложеното Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение