Определение № 372 от 10.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5518/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 2683 от 15.07.2014 г. на М. Н. Т. от [населено място] срещу определение от 04.07.2014 г., постановено по в.гр. д. № 186/2014 г. по описа на Окръжен съд - Монтана, с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима жалба вх. № 554 от 12.02.2014 г., подадена от Н. М. Т. и И. Г. Т., чрез М. Н. Т., в качеството на пълномощник и лично за себе си против разпореждане за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 80811/2012 г. и разпореждане за незабавно изпълнение по ч. гр. д. №80812/2012 г. по описа на Районен съд – Монтана и е прекратено производството по в.ч.гр.д. № 186/2014 г. по описа на Окръжен съд – Монтана. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното определение е неправилно, тъй като не са уведомени по надлежния ред и искат същото да бъде отменено. Ответникът по частната жалба [фирма] с писмен отговор оспорва същата като недопустима, респективно неоснователна и счита, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество, същата е неоснователна. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без разглеждане подадената жалба и е приел, че същата е процесуално недопустима, като просрочена, тъй като е констатирал, че с жалбата не са представени доказателства за датата, на която е връчена заповедта за изпълнение на длъжниците, а видно от приложените по в.гр.д. № 300/2013 г. документи от изп. дело № 432/2012 г. на /л. 38-42/, по отношение на длъжниците И. Г. Т. и Н. М. Т. е изпълнена процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК чрез залепване на уведомление на 10.10.2012 г. и срокът за обжалване е изтекъл на 24.10.2012г. Изводът на решаващия състав за недопустимост на частната жалба поради подаването й след изтичане на установения в закона двуседмичен преклузивен срок е в съответствие с данните по делото. П. срок по чл. 419, ал. 1 ГПК за обжалване на разпореждането, с което се уважава молбата за незабавно изпълнение е двуседмичен срок и започва да тече от датата на връчване на заповедта за изпълнение. Без значение е обстоятелството кога жалбоподателите практически са се снабдили с препис от обжалваното разпореждане. В случая в тежест на жалбоподателите е да ангажират доказателства, че частната им жалба е подадена в законоустановения срок. Видно от констатациите на въззивния съд въз основа на приложени книжа по в.ч.гр.д. № 300/2013 г. към възражение от 08.11.2013 г. и допълнение към него от 15.11.2013 г. съд, жалбоподателите са били уведомени чрез залепване на уведомление от 10.10.2012г. Процедурата по чл. 47 ГПК е приложима за връчване на заповед за изпълнение /чл. 47, ал. 6 ГПК/. Дори и да се приеме, че е налице нередовност в процедурата по уведомяване, то обстоятелството, че срещу жалбоподателите е образувано изпълнително производство, е станало известно на последните най-късно на 08.11.2013 г. Тогава те са подали възражение по реда на чл. 423 ГПК, в което са посочили оспорваната заповед за изпълнение. Ето защо подадената на 12.02.2014 г. жалба е просрочена и с обжалваното определение правилно е оставена без разглеждане като процесуално недопустима. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.,