Определение № 3125 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1896/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., [населено място], подадена чрез адвокат И. Ю., срещу определение № 454/16.04.2025 г. по в.ч.гр.д. №230/2025 г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение №28304/11.07.2024 г. по гр.д. №40527/2024 г. на Софийския районен съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят твърди неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. В изложението си жалбоподателят се позовава на основанията по чл.280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК без да е повдигнат конкретен правен въпрос Твърди се, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Въззивният съд е приел, че когато претенцията за вреди се основава на нарушение на правото на Европейския съюз в хипотезата на чл. 2в ЗОДОВ, в исковата молба следва да е налице ясно посочване на конкретни актове/действия, с които съществено са нарушени определени норми от правото на Европейския съюз, предоставяща права на частноправни субекти. Съдът е приел, че в исковата си молба ищецът не е изложил такива твърдения, които да обосновават съществено нарушение на норми от правото на Европейския съюз, а излага оплаквания относно законосъобразността на влязла в сила присъда, която е била проверена за нейната законосъобразност от последващ инстанционен контрол. Прието е, че позоваването на нарушение на правото на ЕС е формално и цели злоупотреба с процесуални права, чрез използване на сравнително широкия обхват на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ, а липсата на конкретно посочване на съществено нарушение на правна норма на общностното право е въпрос, относим към допустимостта на иска, поради което е потвърдил първоинстанционното определение за връщане на исковата молба. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като няма повдигнат въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваният акт не може да се допусне до касационен контрол на основания, различни от формулираните в жалбата. В представеното изложение не са повдигнати въпроси. Жалбоподателят е изложил твърдения, които биха били относими към правилността на обжалвания акт, но единствено в случай на допускането му до касационен контрол по същество. Не се констатира и наличието на бланкетно поддържаното основание - очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на въззивното определение не се установява прилагане на несъществуваща, отменена правна норма, на правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл или грубо нарушение на правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.