Решение № 5958 от 02.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1197/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ гр. София чрез процесуален представител, против решение № 4065/12.12.2025г., постановено по адм. дело № 422/2025г. на Административен съд – Велико Търново, с което органа e осъден да заплати на Т. Д. Т., сума в размер на 16 800лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода 28.02.2022г. – 20.09.2023г., причинени от отменени като незаконосъобразни Заповед № 134/28.02.2022г. и Заповед № 800/16.11.2022г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 31.10.2022г. до окончателното изплащане на сумата. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Посочва се, че не са налице предпостваките за реализиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като не е доказана причинната връзка между отменените заповеди и причинените неимуществени вреди. Сочи се, че неправилно съда е определил неимуществените вреди в такъв висок размер, тъй като не се събраха доказателства установяващи високия размер на претърпените неимуществени вреди от Т. за посочения от него кратък период от време през който не е престирал своя труд. По подробно изложени в касационната жалба доводи се моли за отмяна на съдебния акт и за отхвърляне иска на Т. срещу ДФ „Земеделие“ в осъдителната му част. Претендират се разноски. Ответната страна – Т. Т., чрез процесуален представител, в писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност на касационната жалба що се касае до размера на присъденото обезщетение. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страни, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение АС-Велико Търново е уважил частично иска на Т. Т., за присъждане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 16 800лв. за периода от периода 28.02.2022г. – 20.09.2023г., причинени от отменени като незаконосъобразни Заповед № 134/28.02.2022г. и Заповед № 800/16.11.2022г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 31.10.2022г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска за сума над 16 800лв. до претендираните 40 000лв. За да постанови обжалвания резултат, съдът е приел, че са налице предпоставките визирани в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ: 1. Наличие на отменен незаконосъобразен акт – Заповед № 134/28.02.2022г. и Заповед № 800/16.11.2022г. на Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“; 2. Претърпяна вреда от акта – установява се от свидетелските показания, че Т. е претърпял негативно засягане на психиката във връзка с издадените срещу него актове с които е бил уволнен от заеманата длъжност. Лицето се е чувствало обидено, срамувал се е от това уволнение, тъй като е бил обявен за негоден да изпълнява задълженията си; 3. Наличие на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразните актове и настъпилата вреда - Назначена е съдебно-психологична експертиза даваща заключение, че лицето в резултат на двете заповеди е с промяна в психологическото му състояние, като това се изразява в появата на вегетативна симптоматика, проблеми с храненето и теглото, негативни емоционални преживявания, чувство на непълноценост и неудовлетвореност от живота; от свидетелските показания е установено накърняване на доброто име и професионалният авторитет на Т., като уволненията са довели до съмнения сред земеделските производители относно притежаваните от него качества за заеманата длъжност. АС – Велико Търново е анализирал нормата на чл. 52 от ЗЗД и при определяне на обезщетението е отчел последиците за психичното здраве на ищеца, както и продължителността на преживения от него дискомфорт и душевен стрес от постановяване на административните актове до тяхната отмяна. Като справедлив съдът е определил размер на обезщетението от 16 800лв., който размер би обезщетил преживения психически дискомфорт от страна на ищецът. Решението е правилно. Неоснователни са наведените от касационния жалбоподател доводи за неоснователност и недоказаност на исковата претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Обосновани, съответстващи на събраните по делото доказателства и действащите материалноправни норми са изводите на административния съд за наличие на всички, кумулативно изискуеми по закон материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно отменени като незаконосъобразни административни актве, реално настъпване на вреди от вида на твърдените и наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между незаконосъобразния административен акт и причинените вреди. Настоящият съдебен състав на ВАС споделя изцяло развитите от АС – Велико Търново мотиви в тази насока, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК препраща към тях и намира за ненужно преповтарянето им. Решението на АС - Велико Търново не противоречи и на нормата на чл. 52 от ЗЗД, предвид следното: На обезщетение подлежат вътрешните, душевни състояния тогава, когато справедливостта налага с оглед конкретните, обективно съществуващи обстоятелства във всеки един случай същите да бъдат възмездени. Понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а всякога е свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, с общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество, а не със субективното усещане за причинена вреда. Изискването за справедливо определяне на обезщетението за неимуществени вреди е свързано с преценката на конкретни обективно настъпили обстоятелства, включително и периода, през който те са търпени. Законът не установява критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно § 1 от ЗОДОВ за неуредените въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони. В случая приложение намира разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерва съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. При преценката по справедливост следва да се отчете процеса на увреждането, естеството и степента на претърпените морални страдания, техния интензитет и времева продължителност. Не на последно място, преценката досежно размера на обезвредата следва да се съобрази и с размера на обезщетенията, които ЕСПЧ и ВАС присъждат при казуси, идентични или близки до процесния. По делото не се спори, че издадените заповеди за прекратяване на служебните задължения като държавен служител във ДФ „Земеделие“, несъмнено са повлияли върху емоционалното състояние на ищеца, причинявайки му стрес, което предполага настъпването на притеснение и психическо напрежение – състояния, присъщи за подобно събитие. Видно от данните по делото лицето е развило вегатативна симптоматика, изразяваща се в сърцебиене, умора, световъртеж, промяна в качеството и продължителността на съня, паметта и концентрацията, Т. е имал проблеми с храненето и теглото и др. негативни емоционални преживявания. Свидетелските показания установяват несъмнено удар върху професионалните възможности на Т., като той се е съмнявал относно своите качества като държавен служител. Бил е обиден за отношението към него и е чувствал неудобство и срам, за това, че де факта с двете заповеди е обявен за негоден да изпълнява служебните си задължения. Несъстоятелни са доводите на касатора за неправилност на решението в частта относно присъдения размер на претендираните неимуществени вреди. АС – Велико Търново е изложил мотиви и правилно е редуцирал размера на дължимото обезщетение. Правилно е намерил за приложима разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, във вр. с § 1 от ЗР на ЗОДОВ, която определя, че размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Всички относими доказателства са отчетени от съда, като направените изводи относно размера на обезщетението съответстват на данните по делото. В случая начина на извършване на увреждането, неговият характер и времетраене обуславят възприетия от първоинстанционния съд дължим размер на обезщетение. Съобразен е от решаващия състав периодът на задържането, предприетите въз основа него действия и отражението им върху състоянието на Т.. Установените в конкретния случай факти обосновават обезщетение във възприетия от съда размер. С оглед изложените съображения, настоящата касационна инстанция намира обжалваното решение за правилно в обжалваната му част, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора разноски в полза на касатора не се следват, а такива в полза на ответника се дължат в размер на 977 евро, представляващи адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, изчислени съобразно чл. 8, ал. 1 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, осмо отделение