Определение № 35 от 25.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 109/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.2 пр. първо вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. М. П. против определение № 12048/19.11.2020 г. по гр.д.№ 104 / 2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане молбата на същата страна, за допълване на постановеното по делото въззивно решение № 1273/17.06.2020 г., по реда на чл. 250 ГПК. Съдът е счел, че не е спазен преклузивния срок за предявяване на молбата, съгласно чл. 250 ал.1 ГПК, считано от връчване на страната препис от въззивното решение – на 22.06.2020 г., поради което едномесечният срок е изтекъл на 23.07.2020 г., а молбата по чл.250 ГПК е подадена на 14.08.2020 г.. Жалбоподателката оспорва правилността на атакуваното определение, като намира че съдът недопустимо е тълкувал стеснително чл.250 ал.1 ГПК. Според нея нормата визира два напълно самостоятелни, алтернативни начални моменти от които тече уреденият за предявяване на допълването едномесечен преклузивен срок - веднъж от връчване на решението и втори път – от влизането му в сила, независимо от обжалваемостта или не на въззивното решение. Позовава се на чл.248 ал.1 ГПК изрично разграничаваща началния момент с оглед обжалваемост или необжалваемост на съдебния акт и от липсата на такова разграничение в чл.250 ал.1 ГПК извежда воля на законодателя да предостави паралелно възможни начални моменти за преклузивния срок по същата разпоредба. В п.2 от обстоятелствената част на жалбата са изложени съображения за началния момент при втората, самостоятелна и независима от обжалваемостта на акта, според жалбоподателката, хипотеза - с оглед датата на последно връчено решение на страна по спора – третото лице помагач. Така изложените съображения са в евентуалност от произнасянето по доводите в п.1 от частната жалба. Ответните страни - Гаранционен фонд и В. В. – не са депозирали становище по частната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. Само от различния законодателен подход при формулиране текстовете на чл.248 ал.1 ГПК и чл.250 ал.1 ГПК, извън логиката на уредбата на различни начални моменти за течение на уредените в тях преклузивни срокове, не може да се обоснове извод за ирелевантност на факта обжалваем или не е исканият за допълване по реда на чл.250 ГПК съдебен акт. Именно от логиката на въведеното в чл.248 ал.1 ГПК разграничение, наложено от задължението за връчване само на подлежащите на последващ инстанционен контрол актове / чл.7 ал.2 ГПК /, следва да се сподели идентична логика и в уреждането на различен начален момент на преклузивния срок по чл.250 ал.1 ГПК. Няма и логично обяснение за предоставянето на два различни срока, вторият от които поглъща първия, вместо предоставянето само на по-дългия срок. При това, приложението на процесуалната норма следва да е идентично във всички възможни процесуални хипотези.Даденото от жалбоподателката тълкуване, обаче, е практически възможно – за паралелна приложимост на всеки от двата начални момента на срока - само в хипотеза на обжалваем, но необжалван от която и да било от страните съдебен акт. При обжалваем и обжалван съдебен акт, предполагащ допълване по реда на чл.250 ГПК, не същият влиза в сила. Решението по осъществения инстанционен контрол замества контролирания съдебен акт, но формиращата се със същото сила на пресъдено нещо обхваща само предмета на спора, по който има произнасяне на предходния съд,без да би могла да се допълва, по реда на чл.250 ГПК, тепърва. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение