Определение № 210 от 09.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. П. и К. Р. П., чрез адв. П. В., срещу въззивно решение №164 от 23.01.2015г., постановено по възз.гр.д. №3042/2014г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение №307/19.05.2014г. по гр.д. №1139/ 2011г. на Окръжен съд - Перник. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Н. С. П. срещу [фирма] - София, искове с правно основание чл.26 ал.1 и ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за учредяване ипотека върху собствения на ищците недвижим имот, за обезпечение на задължението на кредитополучателя К. Р. П. по договор за кредит. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и се моли за неговата отмяна. В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Поставени са общо 25 въпроса, които обобщени и уточнени от състава на съда /съгласно т.1 от ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС/ се свеждат до следното: 1/ допустимо ли е договорът за ипотека да препраща към договора за кредит по отношение на елементи от задължителното му съдържание /напр. - падежа на вземането/, в случаите, когато ипотекираният имот е собственост на трети задължени лица – ипотекарни длъжници; 2/когато страната по делото се позовава на неяснота на уговорките в договора, длъжен ли е съдът да приложи правилата на тълкуването, за да издири и изясни действителната обща воля на страните, вложена в съглашението, съгласно чл.20 ЗЗД; 3/ длъжен ли е съдът при преценката на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила; 4/ посочването на две възнаградителни лихви в договора за ипотека, както и че той обезпечава частично вземане, води ли до неговата недействителност, съгласно чл.170 ЗЗД; 5/ какво е необходимото съдържание на пълномощното за сключване на договор за ипотека, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя; 6/ кога е налице неизвестност за размера на сумата, за която се учредява ипотеката по смисъла на чл.170 ЗЗД; 7/промяната в задължителните реквизити на обезпеченото вземане – основание и падеж, води ли до възникването на ново вземане и обезпечава ли се то от сключения преди промените договор за ипотека; 8/ кога е налице тъждество между описаното в ипотечния акт вземане и това по договора за кредит; 9/ как се определят правното естество, характера, същността и класификацията на един договор; 10/ релевантна ли е целта, за която се отпуска сумата по кредита, за съществуването на самия договор; 11/ има ли задължение въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните; да анализира в съвкупност доказателствата по делото и да приложи правилно закона; 12/ длъжен ли е съдът да се произнесе по всички кумулативно съединени искове, а по евентуалните - при отхвърляне на главния иск; 13/ за разпределението на отговорността за разноски при присъждането им, в случаите на разгледани обективно съединени искове. Касаторите твърдят, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответната страна [фирма] - София, представлявана от юрисконсулт Д. У., в представения писмен отговор излага становище, че касационното производство е недопустимо по отношение на касатора К. Р. П., тъй като същият е загубил качеството си на страна по делото, след постановяване на прекратителното определение на ОС – Перник от 27.02.2014г. По отношение на касаторката Н. П., се сочи, че касационната жалба е допустима, но не са налице основания за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното: Касационното производство подлежи на прекратяване по отношение на подалият касационна жалба К. Р. П., тъй като същият е загубил качеството си на страна по делото с влизане в сила на прекратителното определение от 27.02.2014г. на ОС – Перник. Със същото, производството по спора по отношение на К. П. в качеството му „и на ищец, и на ответник” /както е мотивирано определението/ е прекратено. Това определение е съобщено на страната на 24.03.2014г., но в законоустановения едноседмичен срок не е обжалвано и на 31.03.2014г. е влязло в сила. Същата констатация е направил и въззивният съд, който с разпореждане от 03.09.2014г. е постановил връщане на подадената от К. П. въззивна жалба и заличаването му от списъка за призоваване. Спорът в първоинстанционното и въззивното производство е разгледан и решен само между страните Н. П. – ищец и [фирма] – София – ответник. При това положение, касаторът К. Р. П. не е процесуално легитимиран да подава касационна жалба срещу решението на АС – София и в тази част производството по делото следва да се прекрати. Касационната жалба, подадена от Н. С. П., е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. По основанията за допускане на касационно обжалване, релевирани от Н. П., Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Производството по делото е образувано по спор за действителността на договор за ипотека от 02.07.2007г., сключен между кредитора [фирма] - София, от една страна, и от друга страна, К. Р. П. /син/, действащ лично като кредитополучател и като пълномощник на ипотекарните длъжници Р. К. П. /негов баща, починал в хода на процеса/ и Н. С. П. / негова майка/, съгласно нотариално заверено пълномощно №7956/28.07.2005г. Ипотекарните длъжници – ищци в процеса, действащи чрез своя пълномощник К. П., са ипотекирали собствения си недвижим имот за обезпечаване на получен от техния син банков кредит в размер на 100 000 лева. Първоинстанционният съд, с доклада си по делото, е приел за разглеждане искове по чл.26, ал.1 ЗЗД – за нищожност на договор за ипотека поради противоречие със закона; по чл.26, ал.2 ЗЗД – поради невъзможен предмет, „продиктуван от неизвестност в тъждеството на обезпеченото вземане”, неизвестност в размера на сумата, за която е учредена ипотеката; и по чл.26, ал.2 ЗЗД – липса на съгласие, поради превишаване от страна на пълномощника на учредената му с пълномощното представителна власт. По повод оплакването във въззивната жалба, че липсва произнасяне на първата инстанция по всички предявени искове, въззивният съд е посочил, че страните не са направили възражение против изготвения от РС доклад по делото, с който е приет и уточнен броят на исковете и правната им квалификация, в т.ч. че от страните не е направено искане по чл.250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение. Конкретно, исковете за нищожност на ипотечния договор, поради противоречие със закона и поради невъзможен предмет, са счетени за неоснователни. Апелативният съд е приел на първо място, че договорът за банков кредит има позволена от закона в чл.430, ал.1 ТЗ цел - задоволяване на лични или семейни нужди на кредитополучателя, като изрично е отбелязано, че целта, за която се отпуска сумата по кредита, е съществена и релевантна за съществуването на самия договор. На второ място, изпълнено е изискването за яснота и разбираемост, като към договора за кредит има погасителен план, съдържащ информация за размера на лихвения процент, месечните вноски, дата на падежите и остатък от дълга след всяко плащане. Посочено е, че не е налице противоречие с разпоредбата на чл.170 ЗЗД, тъй като в договора за ипотека е посочен размерът на отпуснатия банков кредит, лихвеният процент, срока за погасяване на обезпеченото задължение; както и че са спазени изискванията на чл.167, ал.2 ЗЗД относно задължителните реквизити за съдържание на ипотечния договор; включително, че е налице тъждество между посоченото в договора за ипотека обезпечено вземане и вземането по договора за кредит. Изяснено е, че предмет на договора за ипотека е ипотекираният имот, който няма характеристиката на фактически и правно невъзможен предмет, поради което и заявената претенция за нищожност на това основание е приета за недоказана. За да приеме, че и искът за нищожност на ипотечния договор, на поддържаното основание - липса на изразено съгласие от ипотекарните длъжници за сключването й, като следствие от превишаване пределите на представителната власт на пълномощника им К. П. – съдът е посочил, че представеното пълномощно отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание. Прието е, че не е необходимо в пълномощното да са изрично възпроизведени съдържанието и съществените елементи на конкретната сделка или действие, а е достатъчно да се даде право на пълномощника да се разпорежда с имуществото на представлявания, чрез конкретно посочени по вид сделки или действия – дарение, продажба, ипотека и др. Отбелязано е, че от значение за обема на представителната власт е единствено волята на упълномощителя, отразена в пълномощното, още повече, че законът не поставя конкретни изисквания към съдържанието му, а единствено към формата му, когато то трябва да послужи за извършване на разпоредителни сделки с недвижими имоти и вещни права – чл.37 ЗЗД. В тази връзка е направен извод, че по-общата формулировка на съдържанието на разглежданото пълномощно е дала по-голяма свобода и по-широка представителна власт на пълномощника К. П., в т.ч. и правомощие да учреди ипотека върху недвижимия имот, собственост на упълномощителите. В заключение е прието, че представителят не е действал извън пределите на учредената му представителна власт, поради което искът за обявяване недействителността на договора за ипотека на основание чл.26 ал.2 ЗЗД е неоснователен. Неправилната преценка на упълномощителите да учредят по-обща представителна власт на пълномощника си, за сключване на разпоредителни сделки с тяхно недвижимо имущество, не би следвало да се отрази в правната сфера на третото лице, с което е договарял пълномощникът. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че са налице основания за спиране на производството по делото в частта му по касационната жалба, подадена от Н. С. П.. От изведените в изложението въпроси, този за необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя, в т.ч. за сключване на договор за ипотека / въпрос №5/, е обусловил правната воля на въззивната инстанция, а в същото време проблемът е предмет на разглеждане в образуваното т.д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС по т.1. Поради това, следва настоящото производство по жалбата на Н. П. да бъде спряно до приемането на тълкувателно решение по т.д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС, а в частта по подадената от К. П. касационна жалба, както се посочи по-горе в мотивите на определението – да бъде прекратено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение