Определение № 474 от 19.10.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Образувано е по молба вх.№ 8632 от 11.06.2010 год., подадена от Е. А. Е., Е. [ЕГН] от[населено място], адресирана до Председателя на Върховния касационен съд с искане да се определи подходящ срок на основание чл.255 ГПК за разглеждане на частната му жалба с вх.№ 6386 от 04.05.2010 год. против определение № 95 от 19.04.2010 год. по ч.гр.дело № 171/2010 год. на С. окръжен съд за потвърждаване на определение от 12.03.2010 год. по гр.дело № 5295/2009 год. на С. районен съд за оставяне без уважение молбата му за освобождаване от задължението за внасяне на държавни такси и разноски по депозираната от него искова молба, въз основа на което е образувана първоинстанционното дело. В изложение от 03.05.2010 год. навежда съображения,че въззивното определение противоречи на ППВС № 1/1953 год. и определение № 41 от 15.02.2010 год. по гр.дело № 65/2010 год. на С. окръжен съд, по което е освободен от внасяне на такса 15 лева за частното въззивно производство, по депозираната частна жалба срещу определение от 14(явно се има предвид – 15).12.2009 год. по гр.дело № 5295/2009 год. на С. районен съд за оставяне без разглеждане като процесуално недопустима исковата молба и прекратяване производството по делото.

Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение като взе предвид доводите на страната и данните по делото, приема следното:

Със становище по чл.255, ал.2 ГПК, постановено в закрито заседание на 14.06.2010 год. по гр.дело № 171/2010 год. състав на Старозагорският окръжен съд се е произнесъл по молбата за бавност, подадена от ищеца на 11.06.2010 год. Взето е предвид, че с нея се претендира да бъде определен подходящ срок за разглеждането на частната му касационна жалба с вх.№ 6386 от 04.05.2010 год. Съобразено е, че по същото дело въззивният съд се е произнесъл с определение от 19.04.2010 год., което е съобщено с връчен препис на 27.04.2010 год., за същото е подадена частна касационна жалба с вх.№ 6386, а заедно с нея и молба за предоставяне на правна помощ, каквато е отказана с определение от 20.05.2010 год. – по последното е постъпила частна касационна жалба вх.№ 7819 от 31.05.2010 год., която с разпореждане от 01.06.2010 год. е оставена без движение с указание за внасяне 15 лева държавна такса /не е внесена и до днес/, а с частна жалба вх.№ 8575 от 10.06.2010 год. последното е обжалвано отново пред Върховния касационен съд.

С разпореждане от 14.06.2010 год. на основание чл.262, ал.2 ГПК е върната частната касационна жалба от 31.05.2010 год. против определението на въззивния съд от 20.05.2010 год. поради неотстраняване в срок на допуснатите нередовности, което е получено на 14.06.2010 год. и обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 9274 от 21.06.2010 год. със съображения, касаещи съществото на спора.

При това процесуално поведение на страната Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение приема, че е сезиран с четири частни касационни жалби срещу съдебни актове по в.ч.гр.дело № 171/2010 год., които са подадени в срока по чл.275, ал.1 ГПК, при което:

• частна касационна жалба вх.№ 8575 от 10.06.2010 год. срещу разпореждане от 01.06.2010 год., постановено на основание чл.285, ал.1 ГПК за оставяне без движение до внасяне на 15 лева държавна такса не подлежи на обжалване тъй като не попада в приложното поле на чл.274, ал.1 ГПК;

• частна касационна жалба вх.№ 7819 от 31.05.2010 год. срещу определение от 20.05.2010 год., с което на основание чл.25, ал.1 във връзка с чл.23, ал.4 и чл.21, т.3 ЗПП е отказано предоставяне правна помощ на ищеца чрез назначаване на представител, е редовна и допустима, но по същество е неоснователна. За да постанови обжалваното определение въззивният съд правилно е приел, че не са налице предпоставките на чл.94 ГПК във връзка с чл.23, ал.4 ЗПП тъй като ищецът притежава достатъчно имущество, макар че не разполага с доходи, за да изплати адвокатско възнаграждение за изготвяне и приподписване на частната касационна жалба и

• частна касационна жалба вх.№ 9274 от 21.06.2010 год. срещу становището по чл.255, ал.1 ГПК, постановено на 14.06.2010 год., е недопустима на основание чл.274, ал.1 ГПК;

• частна касационна жалба вх.№ 6386 от 04.05.2010 год. потвърждава първоинстанционното определение за оставяне без уважение молбата за освобождаване от задължението за внасяне на такси и разноски: същата е редовна и допустима на основание чл.274, ал.3, т.1 ГПК срещу въззивното определение № 95 от 19.04.2010 год.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че ищецът е безработен и не е социално подпомаган, но притежава идеални части от: апартамент, дворно място с къща в[населено място] и пет броя земеделски имоти, освен това е в трудоспособна възраст, няма данни да е инвалидизиран, поради което е в състояние да внесе определената държавна такса съгласно изискванията на чл.83, ал.2 ГПК, които са примерно изброени, но съобразени от съда с оглед правомощията да преценява конкретно всеки отделен случай.

Следва да се има предвид, че страната/ищец/ дължи такси и разноски по производството по иска с правна квалификация чл.124 ГПК, които съответстват на необходимите материално-технически и административни разходи на съда, съответно – на отделеното време, извършената работа и направените разноски тъй като държавата/респ.данъкоплатецът/ може да поеме издръжката на наказателните, административните и административно-наказателните дела, но не бива да бъде натоварен и с издръжката на делата, по които гражданите искат съдействие на правата си. В случая при посочените гражданки правоотношения ищецът не е социално и икономически слаб, което да препятства достъпа му до правосъдие чрез невнасяне на определената държавна такса.

Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение, като взе предвид, че с обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционно определение намира, че частната касационната жалба е редовна и допустима.

Касационно обжалване не следва да се допусне макар разрешените от въззивния съд процесуални въпроси да са съществени.

М. или процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна – постановленията на пленума на Върховния съд и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд.

М. или процесуалноправен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато наред с обжалваното въззивно определение съществува и друго влязло в сила, в което същият материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин, при което е без значение кой съд е постановил другото определение. За да има противоречие по същия въпрос трябва да се отчита, че определенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правно релевантни и различни факти са доказани, което налага винаги да се сравняват отделните случаи, да се намери общото между тях и това общо да е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, което в случая не е направено.

ППВС № 1 от 13.07.1953 год. на Пленума на Върховния съд се отнася за формата и съдържанието на решението и присъдата, но при друг процесуален ред.

Определение № 41 от 15.02.2010 год. по ч.гр.дело № 65/2010 год. на С. окръжен съд касае същия правен спор.

При този изход на спора жалбоподателят се осъжда да внесе държавна такса 60 лева по сметка на Върховен касационен съд.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение