Определение № 7403 от 02.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5985/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от АПК. Образувано е по частна жалба на И. К. К., подадена чрез адв. Славов, срещу Определение № 4014 от 31.03.2026 г., постановено по адм. дело № 1811/2023 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата й срещу разрешение за строеж /РС/ № 113/ГИ/02.06.2023 г., издадено от главен архитект на община Варна и е прекратено производство по делото и е оставено без разглеждане искането й за спиране на производството по делото до приключване на производството по адм.дело № 1031/2022г. на Административен съд – Варна. В частната жалба се излагат подробни доводи за наличието на правен интерес на частния жалбоподател, в хипотезата на чл.149, ал.2, т.1 от ЗУТ, да обжалва процесното РС. Твърди се неправилност на обжалваното определение и в двете му части, поради противоречието му с материалния закон и необоснованост, като се иска отмяната му. Ответната страна – главният архитект на община Варна, не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по съществото е частично основателна. Производството пред Административен съд – Варна е образувано по жалба на И. К. К. срещу РС № 113/ГИ/02.06.2023г., издадено от главен архитект на община Варна, с което е разрешено извършването на строително-монтажни работи за строеж: „Разширение на Зона за платено улично паркиране – Зелена зона в гр. Варна и ремонт на улична мрежа в обхвата ѝ на територията на район Одесос и район Приморски“. Първоинстанционният съд е оставил без разглеждане жалбата. Приел, че тя е недопустима, като подадена от лице без правен интерес и е прекратил производството по делото, като с оглед този резултат е приел за недопустимо и е оставил без разглеждане и искането на оспорваща за спиране производството по делото до приключване на производството по адм.дело № 1031/2022г. на Административен съд – Варна. За да постанови този резултат съд е приел, че процесното разрешение за строеж е издадено за обект, който не представлява строеж, съгласно легалните хипотези на пар.5 т.38 от ДР на ЗУТ, защото представлява „Зона за платено улично паркиране – зелена зона и ремонт на улична мрежа“, поради което в случая не може да се говори за строеж по смисъла на закона, съответно не са налице данни, позитивно легитимиращи жалбоподателя да обжалва издаденото РС в някоя от хипотезите по чл. 149, ал. 2 от ЗУТ. Определението е частично неправилно. От представения договор за продажба на държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд, се установява, че И. К. К. и А. Д. К. са закупили и са собственици на недвижим имот – апартамент [адрес], в гр. Варна, [улица], заедно с идеални части от общите части на сградата и със съответното право на строеж върху терена. От приетите по делото две съдебно-технически експертизи /СТЕ/, е видно е, че този апартамент е обект в жилищна сграда, изградена в поземлен имот /ПИ/ с [идентификатор] по КК на гр.Варна, район Приморски, представляващ УПИ I – 22, кв. 19Г по регулационния план /РП/ от 1962 г., нов УПИ I – 22 в кв. 1027 по РП от 2015г. на район Приморски, гр. Варна. В обхвата на процесното разрешение за строеж попада и УПИ I – 22 в кв. 1027 по РП от 2015г.. В обжалваното определение липсват мотиви защо при това заключение и на двете СТЕ, К., като лице носител на вещно право на строеж в имота, попадащ в обхвата на оспори акт, не е възприета от съда като заинтересована да го оспори и е изключена от всички хипотези на чл.149, ал.2, т.1-4 от ЗУТ. Единственото съображение на съда е, че предмета на оспореното РС не представлява строеж в никоя от хипотезите на пар.5 т.38 от ДР на ЗУТ. Този извод е неправилен, като несъответстващ на материалния закон. Предмет на оспорването е съществуващо в правния мир РС за строеж, определен от административния орган като „Разширение на Зона за платено улично паркиране – Зелена зона в гр. Варна и ремонт на улична мрежа в обхвата ѝ на територията на район Одесос и район Приморски“. Уличната мрежа, тротоарите и паркингите попада в хипотезата на легалното определение на пар.5 т.38, предложение последно от ДР на ЗУТ - пар.5 т.38 от ДР на ЗУТ, тъй като по своите характеристики са съоръжения на техническата инфраструктура, за които са предвидени строително – монтажни работи по уличното платно, съгласно проектната документация, включително ремонтни дейности и изграждане на паркинги и на тротоари с асфалтова настилка и с вибропресовани плочи, както и монтиране на вертикална сигнализация. Тези дейности, за някои от частите на процесната улична мрежа имат характер на основни ремонти, реконструкции и преустройства със и без промяна на предназначението. В имота, където оспорваща К. е носител на право на строеж, е предвидено изграждане на несъществуваща до момента зона за паркиране, което е видно от одобрената проектна документация за Подзона 6 на район Приморски – чертеж ситуация ОБД /стр.227/ и обяснителната записка към нея /стр.207-214/, чрез изграждане на нов паркинг с настилка от бетонови елементи на тревна фуга. Горното налага извод, че К. е лице с правен интерес да обжалва процесното РС, от тези в хипотезата на чл.149, ал.2, т.1 от ЗУТ, единствено по отношение на разрешеното с него строителство в УПИ I – 22, кв. 19Г поРП от 1962 г., нов УПИ I – 22 в кв. 1027 по РП от 2015г. на район Приморски, гр. Варна, където тя е носител на ограничено право на строеж и тъй като се касае за нов строеж на техническата инфраструктура. С оглед горното обжалваното определение е неправилно в частта му в която е оставена без разглеждане жалбата на И. К. К. срещу РС № 113/ГИ/02.06.2023г., издадено от главен архитект на община Варна, в частта му в която предвижда изграждане на нов паркинг в УПИ I – 22, кв. 19Г по регулационния план /РП/ от 1962 г., нов УПИ I – 22 в кв. 1027 по РП от 2015г. на район Приморски, гр. Варна, и като такова следва да се отмени в тази част, а делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, съобразно определения от касационната инстанция предмет на оспорването. Във връзка с този изход от спора, следва да се отмени процесното определение и в частта му, в която оставя без разглеждане искането на К. за спиране на производството по делото до приключване на производството по адм.дело № 1031/2022г. на Административен съд – Варна, като първоинстанционният съд следва да се произнесе по него по същество. В останалата му част, досежно оспорването на И. К. К. на процесното РС, за обхвата му и строителство на обекти извън предвидения с него нов строеж описан по-горе, върху имота, в който тя е носител на ограничено вещно право на строеж, обжалваното определение като краен резултат е правилно. То е такова, но не защото обектите в обхвата на обжалваното РС не са строежи, а защото за К. липсва правен интерес от оспорването му за разрешеното от него строителство, което не засяга имота, в който тя е носител на ограничено вещно право на строеж, съответно, досежно това строителство, тя не попада в кръга на заинтересованите от оспорването му лица по никоя от хипотезите на чл.149, ал.2 от ЗУТ. В тази част определението следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният административен съд, второ отделение,