Определение № 351 от 21.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 350/2012 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. С молба вх. № 2597 от 17.ІІІ.2014 г. ответницата М. Т. Т. от София е поискала да бъде изменено решение № 185/2013 г., постановено по настоящето дело на 5.ІІІ.2014 г. в частта му за разноските, като в тази връзка се позовава на обстоятелството, че както с отговора си по касационната жалба на [фирма]-София, така и в изразеното становище по основателностат й в откритото съдебно заседание по делото пред ВКС, а също и в представената тогава писмена защита тя е поискала присъждане на направените разноски за касационното производство в размер на платения хонорар за един неин адвокат /”по чл. 38 ЗА”/: съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. По същество подадената молба е за допълване, а не за изменение на горепосоченото решение, т. е. правното й основание е по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК и затова при преценката за основателността й не намира приложение запретът по чл. 80, изр. 2-ро ГПК. Достатъчно би било представянето на договор за правна защита и съдействие, но и доказателство, че уговореният с него хонорар за един адвокат е бил реално заплатен. По реда на чл. 248, ал. 2 ГПК ответното по молбата [фирма]-София писмено е възразило чрез своя юрисконсулт, че по делото въобще няма представен от Т. договор за правна защита и съдействие, „от съдържанието на който да се направи извод, че е сключен във връзка с настоящето производство, а наред с това няма и доказателства, че този хонорар действително е платен от страната”. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като подадена в преклузивния едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК и от надлежна страна /ответник по касация/ в приключеното с решение по чл. 290 ГПК касационно производство по настоящето дело, молбата на М. Т. Т. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество тази молба е неоснователна. Констатира се, че както в отговора си по касационната жалба на [фирма]-София, така и в писмените си бележки, представени по делото, а също и в становището, поддържано в откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция, проведено на 4.ХІ.2013 г., молителката Т. последователно е отправяла искане за присъждане на разноски в размер на платен от нея хонорар за един адвокат – Я. В. С. от САК. След като атакуваното решение на въззивния съд е било потвърдено, то, на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, отговорността за разноски е следвало да бъде възложена в тежест на касатора застраховател, но само при наличието на доказателства, че такива реално са били направени от ответницата по касация. По делото обаче не е представен договор за правна защита и съдействие, от съдържанието на който да може да се направи констатация за размера на уговорения адвокатски хонорар, чиито присъждане Т. претендира „на основание чл. 38 ЗА”. Точно в този смисъл е и становището на ответното по молбата застрахователно д-во, депозирано по реда на чл. 248, ал. 2 ГПК. Наред с това още в определението по чл. 288 ГПК (№ 471/28.V.2013 г.) за допускане на касационно обжалване по отношение на осъдителната част на въззивното решение, настоящият състав на ВКС е направил констатация, че Т. не е посочила какъв е размер на разноските, чието присъждане претендира, нито е ангажирала доказателства, че такива разходи реално са били направени. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение