Определение № 123 от 13.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2732/2017 г.

Производството е по чл. 396, ал. 1 ГПК вр. чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх.№ 3208 от 30.06.2017 г. на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България, представлявано от Н. Х. И. Г. - Председател на Висшия духовен съвет, чрез пълномощник Адвокатско дружество „К., С., Б.”, преупълномощило адвокат П. С.. Частната жалба е насочена против определение от 26.06.2017 г. по в.гр.д.№ 177/2017 г. по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново, с което, като недопустима, е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателя молба с вх. № 3064 от 22.06.2017 г. с искане за допускане на обезпечение на предявения срещу „Мюсюлманско настоятелство” – Р. отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК посредством спиране на изпълнението по изп.д.№ 2017833040024 по описа на ЧСИ В.М. до приключване на производството с влязло в сила решение. Апелативният съд се е обосновал с произтичащата от разпоредбата на чл. 389, ал. 1 ГПК недопустимост да се иска допускане на обезпечение на иска след приключване на съдебното дирене във въззивното производство, което в случая е постановено с протоколно определение от о.с.з. 23.05.2017 г. Препис от частната жалба не е връчван на насрещната страна „Мюсюлманско настоятелство” – Р. по аргумент от разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 2 ГПК. Частната жалба е процесуално допустима - постъпила е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Съгласно чл. 389, ал. 1 ГПК ищецът може да иска от съда, пред който делото е висящо, да допусне обезпечение на иска във всяко положение на делото до приключване на съдебното дирене във въззивното производство. От буквалния прочит на разпоредбата става недвусмислено ясно, че с приключване на съдебното дирене във въззивното производство се преклудира възможността да се иска допускане на обезпечение на иска. В случая този момент е настъпил на 23.05.2017 г., а молбата, по чиято допустимост се е произнесъл Апелативен съд – гр. Велико Търново, е заведена на 22.06.2017 г. Действително, с молба от 16.06.2017 г. жалбоподателят е поискал да бъде отменено протоколното определение от 23.05.2017 г. за даване на ход по съществото на спора и да се насрочи открито съдебно заседание за приемане на писмено доказателство, но молбата е оставена без уважение с определение от закрито заседание, проведено на 30.06.2017 г. Предвид така установените (релевантни за настоящото произнасяне) факти, отнесени към хипотезата на чл. 389, ал. 1 ГПК, формираният с обжалваното определение извод за недопустимост на искането да се допусне обезпечение се явява съобразен със Закона и съответно – правилен, поради което атакуваният акт следва да бъде потвърден. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение